Агата Кристи - Азбучните убийства

— Съучастничка ли е? — попита помощник-комисарят.

— Едва ли — каза Поаро. — Това е странно… освен ако…

Той млъкна и ние всички го погледнахме въпросително. Но той само поклати глава и инспекторът продължи:

— Направих щателен обиск в стаята му. Всякакви съмнения са неуместни. Открих един топ хартия, идентичен с тази, на която са писани писмата, голямо количество чорапи, а в дъното на бюфета, където бяха складирани чорапите, имаше един пакет със същата форма и големина, който съдържаше не чорапи, а осем нови железопътни справочници „ABC“.

— Неоспоримо доказателство — каза помощник-комисарят.

— Открих още нещо — каза инспекторът и гласът му стана почти човешки от триумфа, който пролича в него. — Открих го едва тази сутрин, сър. Нямах време да доложа за него. Нямаше никаква следа от ножа.

— Би бил абсолютно ненормален, ако върне ножа със себе си — отбеляза Поаро.

— В края на краищата, той не е разумно човешко същество — отговори инспекторът. — Във всеки случай на мене ми мина през ума, че може да го е донесъл в къщи, а после да е осъзнал опасността, ако го е скрил в стаята си, и да е потърсил друго по-подходящо място (както отбеляза мосю Поаро). Къде би могъл той да го скрие? Веднага се сетих. Стенната закачалка — никой не мести стенна закачалка. С много труд я преместихме от стената и там го намерихме!

— Ножа?

— Ножа. Няма съмнение, че е същият. Засъхналата кръв е още по него.

— Хубава работа сте свършили, Кроум — каза помощник-комисарят одобрително. — Сега ни трябва само още едно нещо.

— Какво?

— Самия престъпник.

— Ще го хванем, сър. Не се страхувайте.

Тонът на инспектора беше поверителен.

— Какво ще кажете вие, мосю Поаро?

Поаро се беше замислил и се стресна.

— Моля?

— Казваме, че залавянето на нашия човек е само въпрос на време. Съгласен ли сте?

— А, това — да. Без съмнение.

Той говореше толкова разсеяно, че всички го погледнаха с любопитство.

— Нещо да ви тревожи, мосю Поаро?

— Има нещо, което много ме тревожи. Това е въпросът „защо?“ Каква е подбудата?

— Но, скъпи приятелю, та той е луд — каза нетърпеливо помощник-комисарят.

— Аз разбирам какво има предвид мосю Поаро — каза Кроум, идвайки великодушно на помощ. — Той е напълно прав. Трябва да има някакъв определен мотив. Мисля, че трябва да търсим корена на цялата работа в много силно развит комплекс за малоценност. Може да страда също и от мания за преследване, която в такъв случай е свързана с мосю Поаро. Може да е изпаднал в заблуждението, че мосю Поаро е детектив, ангажиран специално, за да го хване.

— Хм — каза помощник-комисарят, — днес така се тълкува. По мое време лудият си беше луд и никой не търсеше научно обяснение, за да смекчи този факт. Предполагам, че един съвременен лекар ще предложи такъв човек като ABC да се настани в болница, ще му говори колко добре се е държал през последните 45 дена и след това ще го пусне на свобода като пълноценен член на обществото. Поаро се усмихна и не отговори. Заседанието се закри.

— Да — каза помошник-комисарят, — както казахте, Кроум, залавянето му е само въпрос на време.

— Щяхме да го хванем и по-рано, ако не беше толкова невзрачен на вид, — каза инспекторът. — а то сега обезпокоихме толкова безобидни граждани.

— Чудя се къде ли е в този момент — каза помощник-комисарят.

Мистър Къст стоеше пред зарзаватчийницата и гледаше към отсрещния тротоар. Да, тука е.

„Мисис Ашър. Вестници и цигари.“

На празната витрина се виждаше надпис.

„Дава се под наем.“

Пусто… Необитаемо…

— Извинете, сър.

Жената на зарзаватчията се опитваше да стигне лимоните.

Той се извини и се дръпна настрана.

Бавно се потътри обратно, назад към главната улица.

Беше трудно, много трудно, сега, когато не му бяха останали никакви пари.

Не беше ял през целия ден и това го караше да се чувствува много особено и леко.

Той погледна едно табло, на което беше окачен вестник.

Аферата ABC. Убиецът още на свобода. Интервю с мосю Еркюл Поаро.

Мистър Къст си каза:

— Еркюл Поаро. Чудя се дали той знае…

После продължи по улицата.

Не бива да стои и да зяпа вестника.

Помисли си:

„Няма да мога да вървя оше дълго. Единият крак, после другият… какво странно нещо е ходенето…“

Единият крак, после другият — смешно. Много смешно…

Но и човекът е смешно същество…

Но той. Александър Бонапарт Къст, е особено смешен.