Агата Кристи - Смъртта идва като завършек

— Ще се махнеш? Къде?

— Все някъде! Направо е непоносимо да търпя заяжданията и натякванията на един суетен, самомнителен дъртак, който не ми позволява да покажа какво мога.

— Не — каза категорично Кайт, — казвам ти, Собек, недей.

Той я погледна и по тона й осъзна нейното присъствие. Използваше я като нежен, утешителен събеседник в и често забравяше, че тя е едно живо, мислещо, човешко създание.

— Какво имаш предвид, Кайт?

— Просто няма да ти позволя да бъдеш глупак. Целият имот принадлежи на баща ти, земите, посевите, добитъкът, дървеният материал, ленените полета — всичко! Когато той умре, това ще бъде наше — твое, на Яхмос и на децата ни. Ако се скараш с баща ти и си заминеш, тогава той ще раздели твоя дял между Яхмос и Ипи — та той толкова много го обича. Ипи го знае и разчита на това. Не трябва да станеш играчка в ръцете му. За него ще бъде добре дошло, ако се скараш с Имхотеп и заминеш оттук. Ние имаме деца, за които да мислим.

Собек я погледна. След това се изсмя изненадано.

— Всичко можеш да очакваш от една жена. Не зная, Кайт, кое те накара да настръхнеш така.

Тя каза сериозно:

— Не се карай с баща си. Не му отговаряй. Прояви малко повече разум.

— Навярно си права, но това може да продължи години. От баща ми се иска да ни направи свои съдружници.

Кайт поклати глава:

— Той няма да го направи. Нали все казва, че ядем хляба му, че всички зависим от него, че без него сме загубени.

Собек я изгледа с любопитство:

— Ти не обичаш много баща ми, Кайт.

Но тя се обърна отново към несигурно пристъпващото бебе:

— Хайде, сърчице мое… виж, ето я кукличката ти. Ела, хайде, ела…

Собек погледна чернокосата й приведена глава, после си тръгна с озадачено изражение.

Еза прати да повикат внука й Ипи.

Момчето — хубаво, с недоволен вид, застана пред нея, а тя му се караше с високия си писклив глас и се взираше в него със замъглените си, но хитри очи, доколкото все още можеха да виждат.

— Какво чувам? Това нямало да направиш, онова нямало да направиш! Искал си да се грижиш за биковете, а не ти харесвало да ходиш с Яхмос или да наглеждаш посевите? Накъде отиват нещата, ако и едно дете като теб почне да се налага какво ще прави и какво няма да прави?

Ипи каза намусено:

— Аз не съм дете. Вече пораснах, защо трябва да ме смятат за дете? Да правя едно или друго, без да си кажа думата и без отделна издръжка? Да правя постоянно каквото Яхмос ми нареди! За какъв се мисли той?

— Той е твой по-голям брат и той се разпорежда тук, когато сина ми Имхотеп го няма.

— Яхмос е глупав, бавен и глупав. Аз съм къде-къде по-умен от него. И Собек е глупав, понеже само се хвали и разправя колко бил умен! Баща ми винаги е казвал и в писмата си, и иначе да върша работата, която сам си избера…

— Което нищо не значи — прекъсна го Еза.

— И да получавам повече ядене и пиене и само ако чуе, че съм недоволен и че се отнасят лошо с мен, страшно ще се разгневи.

Докато говореше, той се усмихна лукаво.

— Ти си един разглезен пикльо — тропна енергично Еза. — Така ще кажа и на Имхотеп.

— Не, бабо, ти няма да го направиш.

Усмивката му се промени, стана ласкава, макар и малко безсрамна.

— Ти и аз, бабо, сме мозъците в семейството.

— Каква наглост!

— Баща ми ти вярва. Той знае, че си мъдра.

— Това може и така да е, но не искам ти да ми говориш по този начин.

Ипи се разсмя:

— По-добре бъди на моя страна, бабо.

— Какви са пък сега тези страни?

— Големите ми братя много негодуват, знаеш ли? Разбира се, че знаеш. Хенет ти казва всичко. Сатипи дърдори на Яхмос по цял ден и цяла нощ, докато не му се качи на главата. А Собек се провали с продажбата на дървения материал и се бои, че баща ми ще се разгневи, като научи. Разбираш ли, бабо, след една-две години аз ще стана съдружник на баща ми и той ще прави всичко, каквото поискам.

— Ти, най-младият от семейството?

— Какво като съм най-младият? Баща ми е единственият, който има власт, а аз съм единственият, който знае как да му влезе под кожата!

— Това са лоши приказки!

Ипи продължи нежно:

— Ти не си глупава, бабо… Много добре знаеш, че баща ми въпреки големите си думи в действителност е слаб човек…

Той спря внезапно, защото забеляза, че Еза повдигна глава и се загледа някъде над рамото му. Обърна поглед и видя Хенет, застанала съвсем близо до него.

— Та значи Имхотеп е слаб човек? — попита Хенет с тънкия си хленчещ глас. — Той надали ще се зарадва, ако чуе какво каза за него.