Агата Кристи - Смъртта идва като завършек

Веднъж-дваж въздъхна дълбоко. По едно време попита за Хенет, но тя беше заета с платното за балсаматорите.

Ренизенб попита баща си, къде са Хори и Яхмос.

— Хори отиде по ленените полета. Има някои неща за пресмятане. Яхмос е из посевите. Сега цялата работа пада на него… Жалко за Собек и Ипи! Момчетата ми, хубавите ми момчета…

Ренизенб бързо се опита да го разсее:

— Камени не може ли да наглежда работниците?

— Камени? Кой е Камени? Нямам син с такова име.

— Писарят, дето ще ми бъде съпруг.

Той се загледа в нея:

— На теб, Ренизенб? Та ти си омъжена за Кай.

Тя въздъхна, но не каза нищо. Беше жестоко да се опитва да го връща в действителността. След малко обаче той се опомни и възкликна:

— Разбира се, Камени! Отиде да даде някои разпореждания на надзирателя в пивоварницата. Трябва да ида да го посрещна.

Той отмина, бърборейки, като поднови старото си поведение, и Ренизенб се поразведри.

Може би това негово умопомрачение беше само временно?

Тя се огледа. Като че ли имаше нещо злокобно в тишината на къщата и двора този ден. Децата бяха откъм далечната страна на езерото. Кайт не беше с тях и Ренизенб се зачуди къде ли може да е.

В този момент на верандата излезе Хенет. Огледа се и после боязливо се приближи до Ренизенб. Беше възвърнала предишното си ласкателно, смирено държане.

— Чаках да останеш сама, Ренизенб.

— Защо, Хенет?

Хенет сниши глас:

— Имам вест за теб… от Хори.

— Какво каза той? — гласът на Ренизенб беше нетърпелив.

— Каза да се качиш на гробницата.

— Сега ли?

— Не. Бъди там един час преди залеза. Това заръча. Ако още не е там, да го почакаш, докато дойде. Важно било, каза. — Млъкна замалко и добави: — Почаках да останеш сама, за да ти го кажа — да не чуе някой.

После отново изчезна.

Ренизенб почувства, че й олеква. Усети радост при мисълта, че ще се качи сред мира и спокойствието на гробницата. Радост, че ще види Хори и ще може да разговаря свободно с него. Малко се изненада обаче, че той е доверил съобщението си на Хенет.

Независимо че беше злобна, тя честно го предаде на Ренизенб.

„Защо да се боя от Хенет? — помисли си девойката. — Аз съм по-силна от нея.“

Тя се изправи гордо. Почувства се млада, уверена в себе си и много жизнена…

След като предаде съобщението на Ренизенб, Хенет влезе отново в склада за ленените тъкани. Смееше се тихичко.

Наведе се над разбърканите купища чаршафи.

— Скоро ще имаме повече нужда от вас — весело им говореше тя. — Чуваш ли, Ашайет? Сега аз съм господарката тук и ти казвам, че твоите ленени чаршафи ще обвиват друго тяло. И чие тяло мислиш? Хи-хи! Не успя да направиш много за тях, нали? Ти и вуйчо ти, номархът! Справедливост? Каква справедливост може да има в този свят? Това ми отговори!

Нещо помръдна зад балите ленено платно. Хенет извърна глава натам. Тогава широк ленен чаршаф я обви и запуши устата и носа й. Някаква неумолима ръка стегна плата около тялото й, бинтовайки я като труп, докато тя престана да се бори…

Ренизенб седна пред входа на скалната дупка и се загледа в Нил, изпаднала в особена унесеност.

Струваше й се, че е минало твърде много време от деня, в който за пръв път седна тук, малко след като се завърна в бащината си къща.

Тогава тя установи с радост, че нищо не се е променило, че всичко си е точно такова, каквото беше, когато замина преди осем години. Спомни си сега думите на Хори, че тя не е онази Ренизенб, която замина с Кай, и как му беше отговорила уверено, че скоро ще стане същата.

Тогава той бе започнал да й говори за промените, които идват отвътре, за покварата, която няма външен белег.

Сега знаеше какво е имал предвид, когато каза тези неща. Опитвал се бе да я предпази. Тя беше толкова уверена, дори сляпа… приемаше всичко в семейството за неподправено.

Трябваше идването на Нофрет да й отвори очите…

Да, идването на Нофрет. Оттогава всичко тръгна наопаки. С Нофрет беше дошла смъртта…

Дали е била зла или не, тя несъмнено бе донесла злото… И то още беше сред тях.

За последен път Ренизенб допусна, че духът на Нофрет е причината за всичко…

Нофрет, злобна и мъртва…

Или Хенет, злобна и жива… Презряната, подмазващата се, ласкаещата Хенет…

Ренизенб потръпна, развълнува се и бавно се изправи.

Не можеше повече да чака Хори. Слънцето залязваше. Учуди се защо не идва.

Надигна се, огледа се и заслиза по пътечката надолу към долината. В този вечерен час беше много тихо. Тихо и красиво, помисли си тя.