Агата Кристи - Смъртта идва като завършек

Тя млъкна, разочарована. По лицето й се четеше нетърпение и злоба, желание да е станала някаква беда.

Ренизенб изгледа двете жени.

Омраза на едното лице. Любов на другото. Кое е по-тревожно, зачуди се тя.

— Яхмос, пази се, пази се от Кайт!

— От Кайт ли? — зачуди се той. — Моя скъпа Ренизенб…

— Казвам ти, тя е опасна.

— Нашата тиха Кайт? Тя винаги е била кротка, покорна жена, не много умна…

Ренизенб го прекъсна:

— Тя не е нито кротка, нито покорна. Аз се страхувам от нея, Яхмос, искам да се пазиш.

— От Кайт? — все още не му се вярваше. — Трудно мога да си представя, че Кайт е причинила смъртта наоколо. Не би й достигнал мозък.

— Не мисля, че за това е необходим много мозък. Да познаваш отровите — това е всичко, от което има нужда. И ти знаеш, че в някои семейства са известни такива неща. Предават се от майка на дъщеря. Тези отвари се варят от силни билки. Това е вид знание, което Кайт лесно е могла да получи. Тя сама вари лекарства за децата, когато са болни, ти знаеш.

— Да, така е — Яхмос говореше замислено.

— Хенет също е зла жена — продължи Ренизенб.

— Хенет — да. Ние никога не сме я обичали. Факт е, но заради баща ни…

— Баща ни се заблуждава за нея — каза Ренизенб.

— Може и така да е. Тя го ласкае — добави Яхмос с обикновен тон. Ренизенб го погледна изненадана. За пръв път чуваше Яхмос да прави изказване, съдържащо неодобрение към Имхотеп. Винаги й се е струвал наплашен от баща им.

Но сега, разбра тя, Яхмос постепенно беше взел преднина. През последните няколко седмици Имхотеп се беше превил под годините. Беше станал неспособен да дава нареждания, да взема решения. Дори физически изглеждаше отслабнал. Повечето време блуждаеше някъде, очите му бяха замъглени и погледът му — отвлечен. Понякога като че ли не разбираше какво му се говори.

— Мислиш ли, че тя… — Ренизенб млъкна. Огледа се и пак започна: — Не мислиш ли, че тя… тя е…

Яхмос я хвана за ръката:

— Успокой се, Ренизенб, тези неща по-добре да не се казват, дори да не се прошепват.

— Тогава ти също мислиш…

Той повтори нежно и настоятелно:

— Нищо не казвай сега. Ние имаме планове.

Следващият ден беше празникът на Новолунието. Имхотеп се приготвяше да се качи на гробницата, за да извърши жертвоприношенията. Яхмос поиска разрешение от баща си да отиде с него, но той беше неотстъпчив. По свойствения си начин, който сега изглеждаше смешен, промърмори:

— Докато сам не си видя нещата, как мога да бъда сигурен, че са свършени както трябва? Да се откажа от задълженията си ли? Не съм ли се грижил за всички вас, не съм ли ви подпомагал?…

Гласът му секна.

— Всички? Всички? О, забравих… Двамата ми силни синове… Хубавият ми Собек… Умният ми и обичен Ипи… Изгубих ги. Яхмос и Ренизенб, скъпи сине и дъще, вие сте още с мен… Но докога… Докога…

— Още дълги години, надяваме се — отвърна Яхмос. Той говореше високо, като на глух.

— А? Какво? — Имхотеп сякаш беше изпаднал в тежък унес. После внезапно и изненадващо каза: — Зависи от Хенет, нали? Да, зависи от Хенет.

Яхмос и Ренизенб се ококориха. Тя нежно се обърна към баща си:

— Не те разбирам, татко.

Имхотеп смънка нещо, което те не схванаха. После леко повиши глас, но очите му бяха мътни и празни:

— Хенет ме разбира. Винаги ме е разбирала. Тя знае колко голяма е отговорността ми, колко е голяма… Да, колко е голяма… И вечно неблагодарност… Обаче трябва да има възмездие. Мисля, че така се полага. Своеволията трябва да бъдат наказани. Хенет винаги е била тиха, скромна и предана. Ще бъде възнаградена…

Той се изпъна и каза надуто:

— Разбираш ли, Яхмос? Хенет ще има всичко, което пожелае. Нейните заповеди трябва да се изпълняват.

— Но защо, татко?

— Защото аз казвам така. Защото ако се прави това, което казва Хенет, тук повече няма да има смърт…

Той кимна мъдро с глава и си отиде, оставяйки Ренизенб и Яхмос да се гледат един друг с недоумение и тревога.

— Какво означава това, братко?

— Не знам, Ренизенб. Понякога мисля, че баща ми не съзнава какво върши и говори…

— Той може би не. Но мисля, че Хенет много добре съзнава какво говори и върши. Неотдавна ми каза, че скоро тя щяла да държи юздите в тази къща.

Те се спогледаха. После Яхмос сложи ръка на рамото й.

— Не се ядосвай. Показваш много открито чувствата си, Ренизенб. Нали чу какво каза баща ни? Ако правим това, което казва Хенет — тук повече няма да има смърт…