Агата Кристи - Смъртта идва като завършек

Хенет беше седнала с подвити крака в складовете и преброяваше натрупаните чаршафи. Това бяха стари чаршафи и тя придържаше печата в ъгъла по-близо до очите си.

— „Ашайет“ — промърмори. — Чаршафи на Ашайет. Отбелязана е годината, в която тя дойде тук заедно с мен… Толкова време мина. Знаеш ли, чудя се, че и досега се използват твоите чаршафи, Ашайет…

Тя прекъсна мърморенето си по средата — някакъв звук я накара да погледне през рамо.

Беше Яхмос.

— Какво правиш, Хенет?

— Балсаматорите имат нужда от много чаршафи. Купища, купища чаршафи използваха. Четиристотин лакти употребиха вчера. Ужасно много платно поглъщат тези погребения! Е, можем да използваме и старите. Те са с добро качество и не са чак толкова повредени. Чаршафите на майка ти, Яхмос, да, чаршафите на майка ти…

— Кой ти каза, че можеш да ги вземеш?

Хенет се засмя.

— Имхотеп ми дава всичко. Не съм му искала позволение. Той има доверие на бедната Хенет. Знае, че тя ще гледа всичко да бъде наред. Грижила съм се за много неща в тази къща дълго време. Мисля, че най-после трябва да си получа наградата!

— Май това и става, Хенет — тонът на Яхмос беше благ. — Баща ми каза… — той млъкна. — Всичко зависи от теб.

— Ами? Е, това е вече хубаво. Но може би ти не мислиш така, Яхмос?

— М-м, не съм съвсем сигурен — тонът му още беше благ, но я погледна отблизо.

— По-добре е да се съгласиш с баща си, Яхмос. Не искаме повече… неприятности, нали?

— Не те разбирам напълно. Искаш да кажеш — не искаме повече смърт?

— Изглежда ще има още смърт. А-ха…

— Кой ще бъде следващият мъртвец, Хенет?

— Защо си мислиш, че аз знам?

— Защото знаеш доста работи. Знаеше например, че Ипи ще умре на следващия ден… Ти си много умна, нали, Хенет?

Тя се окопити.

— Значи едва сега започна да разбираш това! Аз отдавна не съм бедната глупава Хенет, а тази, която знае.

— Какво знаеш?

Гласът й се промени — стана плътен и силен.

— Зная, че най-после мога да правя каквото си искам в тази къща. И никой няма да ме спре. Имхотеп изцяло се осланя на мен. И ти ще правиш същото, нали, Яхмос?

— А Ренизенб?

Хенет се засмя със злобно, щастливо кудкудякане.

— Ренизенб няма да бъде тук.

— Смяташ, че тя е следващата, която ще умре?

— А ти какво смяташ, Яхмос?

— Очаквам да чуя твоето мнение.

— Исках да кажа само, че Ренизенб ще се омъжи и ще си отиде.

— Какво означава това, Хенет?

Тя изкряка:

— Еза каза веднъж, че езикът ми бил опасен. Може би е така! — Изсмя се пискливо, полюшвайки се на петите си насам-натам. — Е, Яхмос, какво ще кажеш? Мога ли най-после да правя каквото си искам в тази къща?

Преди да отговори, Яхмос за миг внимателно се взря в лицето й.

— Да, Хенет. Умът ти сече. Ще правиш, каквото си пожелаеш.

Той се обърна да посрещне Хори, който идваше от главната зала.

— А, тук си бил, Яхмос. Имхотеп те очаква. Време е да се качим на гробницата.

Яхмос кимна.

— Идвам. — Той сниши глас: — Хори, струва ми се, че Хенет е луда… Определено са я хванали бесните. Започвам да вярвам, че тя е отговорна за всичко, което се случва.

Хори спря за миг, преди да каже с тихия си, безпристрастен глас:

— Странна жена е тя… и зла, струва ми се.

Яхмос още повече сниши гласа си:

— Хори, мисля, че Ренизенб е в опасност.

— От Хенет ли?

— Да. Тя само загатна, че Ренизенб може да е следващата, която… ще умре.

Разнесе се раздразненият глас на Имхотеп:

— Цял ден ли да чакам? Що за поведение? Никой не ме зачита вече! Никой не знае колко страдам! Къде е Хенет? Тя ме разбира.

От склада долетя победоносното кискане на Хенет:

— Яхмос, чу ли? Хенет! Хенет е незаменима!

Яхмос каза тихо:

— Да, Хенет, разбирам. Ти си силна. Ти, баща ми и аз… ние тримата заедно…

Хори отиде да намери Имхотеп. Яхмос размени още няколко думи с Хенет, която кимаше, а лицето й искреше от злобно ликуване.

После Яхмос се присъедини към Хори и Имхотеп, извинявайки се за закъснението си, и тримата мъже се качиха заедно на гробницата.

Денят мина бавно за Ренизенб.

Тя беше неспокойна, вървеше нагоре-надолу, от къщата до верандата, после до езерото и сетне отново до къщата.

По пладне Имхотеп се върна и след като му поднесоха ядене, излезе на верандата.

Ренизенб дойде при него. Седна, обгърнала с ръце коленете си, и поглеждаше от време на време лицето на баща си. То все още съхраняваше онзи празен, объркан израз. Имхотеп говореше малко.