Агата Кристи - Смъртта идва като завършек

— Но ти, Хори… Ако нещо ти се случи…

Тя млъкна. Познаваше очите му, взрени в нейните. Сериозни, съсредоточени, насочени право в ума и сърцето й… Той хвана ръцете й и нежно ги задържа.

— Не се бой за мен, малка Ренизенб… Аз ще бъда добре.

Да, помисли си тя, всичко наистина ще бъде наред, щом Хори казва. Странно, онова чувство на задоволство, на спокойствие, на чисто изпято щастие… Колко красиво и усамотено беше да гледаш от гробницата в далечината — разстояние, от което нямаше глъчка от хорски препирни и ограничения.

Внезапно тя се чу да казва почти грубо:

— Омъжвам се за Камени.

Хори пусна ръцете й — тихо и съвсем естествено.

— Зная, Ренизенб.

— Те… баща ми… те мислят, че това е най-доброто.

— Зная.

Той си тръгна.

Сякаш стените на двора се приближиха към нея, гласовете в къщата и на жетварите навън звучаха високо и шумно.

Ренизенб имаше само една мисъл в главата си: „Хори си тръгва…“

Тя му викна плахо:

— Хори, къде отиваш?

— Из полетата с Яхмос. Много работа трябва да бъде свършена и отметната. Жетвата е към края си.

— А Камени?

— Камени идва с нас.

Ренизенб извика:

— Страх ме е тук! Да, дори и денем, когато слугите са наоколо и Ра плава по небето, ме е страх.

Той бързо се върна:

— Не се плаши, Ренизенб. Кълна се, че няма нужда да се безпокоиш. Поне днес.

— А после?

— Достатъчно е днес да оживеем — и, кълна ти се, днес ти не си в опасност.

Ренизенб го погледна и се намръщи.

— Но ние в опасност ли сме? Яхмос, баща ми, аз? Аз не съм заплашена първа… Това ли е, което смяташ?

— Опитай се да не мислиш за това, Ренизенб. Правя всичко, което мога, макар да ти се струва, че не правя нищо.

— Разбирам… — Ренизенб го погледна замислено. — Да, разбирам. Яхмос е първият. Врагът два пъти опита с отрова и се провали. Сигурно ще има трети опит. Затова ще бъдеш близо до него — за да го пазиш. И след това ще се обърне към баща ми и мен. Кой толкова мрази нашето семейство, че…

— Тихо. По-добре не говори за тези неща. Имай ми доверие, Ренизенб. Опитай се да прогониш страха от мислите си.

Тя отметна глава и го погледна гордо.

— Имам ти доверие, Хори. Ти няма да ме оставиш да умра… Обичам живота твърде много и не искам да го напускам.

— Няма да го напуснеш, Ренизенб.

— Нито ти, Хори.

— Нито аз.

Те се усмихнаха един на друг и после Хори тръгна да търси Яхмос.

Ренизенб поседна и загледа Кайт.

Тя помагаше на децата да правят играчки от глина, като гребеше вода от езерото. Пръстите й месеха и оформяха, а гласът й насърчаваше двете малки съсредоточени момченца в тяхната работа. Лицето на Кайт беше както винаги любещо, широко, безизразно. Околната атмосфера на насилствена смърт и постоянен страх, изглежда, не я засягаше много…

Хори беше помолил Ренизенб да не мисли, но дори при най-добро желание тя не можеше да се подчини. Щом той знаеше кой е врагът, щом Еза го беше узнала, тогава нямаше причина тя също да не го научи. Можеше и да е по-безопасно да не знае, но никое човешко същество не ще се задоволи само с очакване. Ренизенб искаше да знае.

То трябва да е много лесно, много лесно наистина. Ясно, баща й не би желал да убие собствените си деца. Тъй че отпадаше. Кой оставаше?

Абсолютно и безпрекословно оставаха двама души — Кайт и Хенет.

И двете жени…

И сигурно без причини да убиват…

Хенет мразеше всички. Да, тя безспорно ги мразеше. Призна си, че мрази и Ренизенб. Защо тогава да не мрази по същия начин и другите? Ренизенб се опита да проникне в объркания, замъглен ум на Хенет.

Живее тук всичките тези години, работи, парадира с предаността си, лъже, шпионира, прави пакости… Дошла е отдавна като бедна сродница на велика и красива господарка. Вижда тази великолепна жена щастлива, със съпруг и деца. Мъжът й я изоставя, детето й умира… Да, може би това е причината. Като рана от забито копие, каквато Ренизенб веднъж бе видяла. На повърхността беше зараснала бързо, но отдолу беше загнила и бушуваше, ръката се беше подула и не даваше да я докоснат.

После дойде лекар и с подходящо заклинание вкара малък нож в болната, загноясала, подута ръка. Приличаше на рухване на препълнен яз. Силна струя течност с отвратителна миризма избликна навън…

Такива може би бяха мислите на Хенет. Скръб и рана, хванала коричка отгоре — и загнила отрова отдолу, подута вече от голямото натрупване на омраза и жлъч.

Но дали Хенет мразеше и Имхотеп? Сигурно не. От години се увърташе около него, ласкаеше го, умилкваше му се… Той повярва в нея, без да се съмнява. Вероятно тази преданост не е изцяло престорена?