Агата Кристи - Смъртта идва като завършек

Когато черното момиче се върна с вестта, че Хори ще направи, както е поръчала, Еза въздъхна облекчено.

Сега, след тези неща, умората я заля като порой. Каза на момичето да донесе гърнето с приятно ухаещия мехлем и да й разтрие крайниците. Ритъмът я успокои и мехлемът потисна тъпата болка в костите й.

Най-после се изтегна с глава върху дървената възглавница и заспа. За момента страховете й намаляха.

Събуди се доста по-късно със странното усещане за студенина. Краката и ръцете й бяха вкочанени и неподвижни… Като че ли цялото й тяло беше схванато. Почувства как мозъкът й се вдървява, волята й се парализира, ударите на сърцето й отслабнаха.

Помисли си: „Това е смъртта…“ Странна смърт… Непредизвестена, без тревожни признаци. Така, помисли си тя, умират старците…

И тогава проумя. Това не беше естествена смърт! Това беше Дяволът, изскочил от тъмнината.

Отрова…

Но как? Кога? Всичко, което яде и пи, беше проверено, беше сигурно. Не можеше да има грешна стъпка.

Тогава как? Кога?

С последните слаби мъждукания на мозъка си Еза потърси загадката. Трябва да узнае — трябва!, — преди да умре. Усети, че натискът върху сърцето й се увеличава. Мъртва студенина… Слабо болезнено задъхване. Как врагът е направил това?

И внезапно от миналото долетя спомен, за да й помогне да разбере. Остриганата кожа на агне… Топка миришеща лой… Един опит на баща й да покаже, че някои отрови могат да се поглъщат от кожата. Ланолин… мехлеми, направени от ланолин. Ето така врагът я беше досегнал.

Гърнето й с приятно миришещите мазила, тъй необходими на една египетска жена. Отровата е била вътре…

А утре… Хори… Той нямаше да научи. Тя не би могла да му каже… Беше твърде късно.

На сутринта малката прислужничка изтича от стаята с вик, че господарката й е умряла в съня си.

Имхотеп стоеше, свел поглед към мъртвото тяло на Еза. Лицето му бе скръбно, но върху него не личеше подозрение.

Майка му, каза той, била умряла естествено, от старост.

— Тя беше стара. Да, стара беше. Безспорно беше време да иде при Озирис и всичките й главоболия и мъки най-накрая да престанат. Изглежда е намерила мир. Слава на Ра за милосърдието му, че й донесе смърт, неподпомогната от човек или от зъл дух. Тук няма насилие. Вижте колко спокойна изглежда.

Ренизенб се разплака, а Яхмос я успокояваше. Хенет въздишаше, като клатеше глава и повтаряше каква загуба е Еза и колко тя, Хенет, винаги й е била предана. Камени спря пеенето си и изобрази подобаваща скръб.

Хори дойде и застана до умрялата жена. Това беше часът, в който тя го бе повикала при себе си. Чудеше се какво ли е искала да му каже… Имала е да му съобщи нещо определено. Сега никога нямаше да научи. Но може би, помисли си той, би могъл да отгатне…

— Хори, убита ли беше тя?

— Така мисля, Ренизенб.

— Как?

— Не зная.

— Но тя беше толкова предпазлива! — Гласът на момичето звучеше измъчен и объркан. — През цялото време беше нащрек. Взе всички предпазни мерки. Всичко, което ядеше и пиеше, се проверяваше и опитваше.

— Зная, Ренизенб, но въпреки това мисля, че беше убита.

— А тя беше най-мъдра от всички ни — най-умната! Убедена беше, че нищо лошо не може да й се случи. Хори, сигурно е магия. Зла магия, проклятие на зъл дух.

— Вярваш в това, защото е най-лесното за вярване. Хората все така правят. Но самата Еза не би го повярвала. Тя знаеше, преди да умре, и ако не беше умряла в съня си… Тя знаеше, че това е дело на жив човек.

— А знаеше ли чие е?

— Да. Съвсем открито показа подозренията си. Стана опасна за врага. Фактът, че е мъртва, доказва, че подозрението й беше вярно.

— И ти е казала… кой е?

— Не — отвърна Хори, — не ми каза. Никога не спомена име. Въпреки всичко нейната и моята мисъл бяха, убеден съм, еднакви.

— Тогава трябва да ми кажеш, Хори, за да мога да се предпазя.

— Не, Ренизенб, твърде много съм загрижен за твоята безопасност, за да направя това.

— Аз в безопасност ли съм?

Лицето на Хори потъмня.

— Не, Ренизенб, не си в безопасност. Никой не е. Но е по-сигурно, отколкото ако си наясно с истината. Тогава определено щеше да бъдеш застрашена и да бъдеш премахната веднага, без какъвто и да било риск.

— А ти, Хори? Ти навярно знаеш.

Той я поправи:

— Мисля, че зная. Но нищо не съм споменавал и не съм го показал. Еза постъпи неразумно. Проговори. Показа направо към кого бяха насочени мислите й. Не биваше да прави това… После й го казах.