Агата Кристи - Завесата (Последният случай на Поаро)

— Но човек не трябва да хленчи — повтори Поаро. — Аз съм съгласен да страдам, щом е за добро.

Изведнъж си спомних за нещо.

— Я ми кажете, Поаро, да не би да сте…ъ-ъ…разорен? Знам, че войната се отрази доста зле на влоговете…

Поаро ме успокои набързо.

— Не, не, приятелю. Във финансово отношение съм съвсем добре. Всъщност, аз съм богат. Не заради икономии съм дошъл тук.

— Тогава всичко е наред — успокоих се аз. — Мисля, че разбирам как се чувствате. Колкото повече остарява човек, толкова повече започва да обръща поглед назад. Опитваме се да си припомним преживяното някога. За мен някак си е болезнено да бъда тук и все пак се връщам към стотици някогашни мисли и преживявания, за които изобщо съм забравил, че са съществували. Обзалагам се, че и вие се чувствате по същия начин.

— Ни най-малко. Аз не се чувствам така.

— Хубави времена бяха — тъжно казах аз.

— Вие можете да говорите за себе си, Хейстингс. За мен пристигането ми в Стайлс Сейнт Мери бе тъжен и болезнен миг. Бях бежанец, ранен, откъснат от дом и родина и живеех в чужда страна от подаянията на хората. Не, никак не ми бе весело. Тогава още не знаех, че Англия ще стане мой дом и че ще намеря щастие тук.

— Аз бях забравил това — съгласих се аз.

— Точно така. Вие винаги приписвате на другите чувствата, които са ви вълнували вас самия. Хейстингс е бил щастлив — значи всички са били щастливи!

— Не, не — запротестирах с усмивка.

— А във всеки случай, това не е вярно — продължи Поаро. — Вие се обръщате назад, както казвате, с насълзени очи: „О, какви щастливи дни. Тогава бях млад“. Но в действителност, приятелю мой, вие не сте били толкова щастлив, колкото си мислите. Наскоро преди това бяхте тежко ранен, страдахте поради факта, че вече не сте годен за военна служба, не мога да ви опиша колко бяхте подтиснат от престоя си в ужасния санаториум и, доколкото си спомням, продължихте да усложнявате нещата, като се влюбихте в две жени едновременно.

Засмях се и пламнах до уши.

— Колко добре помните всичко, Поаро.

— Благодаря, но сега си спомням и тъжните ви въздишки, докато шепнехте разни безсмислици за двете хубави жени.

— А вие помните ли какво ми казахте? „И нито едната няма да бъде ваша! Но кураж, мон ами. Можем да тръгнем на лов отново заедно и тогава, може би…“

Млъкнах. Защото Поаро и аз наистина тръгнахме отново по следите на един убиец във Франция и именно там срещнах неповторимата жена…

Приятелят ми внимателно ме потупа по ръката.

— Знам, Хейстингс, знам. Раната е все още прясна. Но недейте да мислите за това, недейте да гледате назад. Обърнете поглед напред.

Махнах раздразнен с ръка.

— Да гледам напред ли? И какво има да видя?

— Eh bien 10 10 Eh bien (фр.) — е добре. — Бел. пр. , трябва да свършим една работа.

— Работа ли? Къде?

— Тук.

Аз го зяпнах учудено.

— Току-що — рече Поаро, — вие ме попитахте защо съм дошъл тук. Може да не сте забелязал, че не ви отговорих нищо. Ще ви отговоря сега. Аз съм тук, за да открия един убиец.

Загледах го още по-изненадан. За миг си помислих, че говори несвързано.

— Истината ли говорите?

— Разбира се, че говоря истината. За какво друго щях да ви повикам да дойдете при мен? Крайниците ми вече не ми служат, но мозъкът ми, както ви казах, е изцяло запазен. Спомнете си, че моето правило винаги си е било едно и също: седни и помисли добре. Това все още мога да го правя — всъщност, то е единственото, което мога да правя. А за по-активната част от операцията, ще се осланям на моя незаменим Хейстингс.

— Наистина ли? — задъхано попитах аз.

— Разбира се. Вие и аз, Хейстингс, ще тръгнем отново на лов .

Необходими ми бяха няколко минути, за да осъзная, че Поаро говори сериозно.

Колкото и фантастично да ми звучеше неговото твърдение, аз нямах основание да се съмнявам в думите му.

— Най-после ви убедих — рече леко усмихнат Поаро. — Не си ли помислихте в началото, че нещо с мозъка ми не е наред?

— Не, не — побързах да отвърна аз. — Само че мястото тук ми се струва съвсем невероятно.

— А, така ли мислите?

— Разбира се, аз не съм видял все още всички хора…

— С кого сте се видели вече?

— Само със семейство Лътръл, с някакъв Нортън, който изглежда съвсем безобиден и Бойд Карингтън, но трябва да си призная, че той много ми хареса.

— Добре, Хейстингс — кимна Поаро, — аз ще ви кажа нещо, след като се запознаете с всички останали, но твърденията ми ще ви се сторят също така невероятни, както и сега.