Агата Кристи - Завесата (Последният случай на Поаро)

— Къде е Джудит? — попитах аз. — Някъде наблизо ли е?

Мисис Лътръл направи физиономия, която децата наричат „муцка“.

— А, горкото момиче. Завряла се е в ателието, което е в долния край на градината. Доктор Франклин го нае от мен и го оборудва напълно. Напълнил го е с клетки за морски свинчета, горките животинчета, а има и мишки, и зайци. Не съм уверена, че подобен вид наука ми харесва, капитан Хейстингс. А, ето го и съпругът ми.

Полковник Лътръл току-що бе се появил иззад ъгъла на къщата. Той бе висок, слаб възрастен мъж с мъртвешки бледо лице, кротки сини очи и имаше навика непрекъснато да подръпва побелелите си мустачки.

В поведението му се усещаше някаква нервност.

— А, Джордж, сто чс пристигна и капитан Хейстингс.

Полковник Лътръл ми подаде ръката.

— Вие сигурно сте дошли с влака в пет… ъ-ъ… и четиридесет, нали?

— А с какво друго да дойде? — рязко се намеси мисис Лътръл. — А пък и има ли някакво значение? Заведи го горе и му покажи стаята, Джордж. А после може би ще поиска да отиде веднага при мосю Поаро — или може би ще искате да пиете един чай?

Уверих я, че не ми се пие чай и че бих предпочел да отида и да се видя с приятеля си.

— Добре. Елате с мене. Смятам, че… ъ-ъ… багажът ви е качен вече — рече полковник Лътръл. — Нали Дейзи?

— Това е твое задължение, Джордж — язвително му отвърна мисис Лътръл. — Аз бях в градината. Не мога да се грижа за всичко.

— Не, не, разбира се, че не можеш. Аз… аз ще се погрижа за това, мила.

Тръгнах след него по стълбите на главния вход. На вратата се сблъскахме с някакъв човек с посивели коси и с крехко телосложение, който бе се забързал навън с бинокъл в ръце. Той кукаше, а лицето му бе по детски оживено. Заеквайки леко, той изрече:

— Една двойка черноглави копринарки си прави г-гнездо долу на чинара.

Докато влизахме в хола, Лътръл ми обясни:

— Това е Нортън. Добър човек. Луд е по птиците.

В самия хол някакъв много едър човек стоеше изправен до масата. Той явно бе затворил току-що телефона. Погледна към нас и рече:

— Ще ми се да обеся, изтърбуша и насека на парчета всички предприемачи и строители. Нищо не правят като хората, да ги вземат дяволите.

Гневът му бе толкова комичен и достоен за съжаление, че ние и двамата се засмяхме. Веднага усетих някаква силна симпатия към този човек. Имаше приятен външен вид, макар че бе доста над петдесетте; с приятен загар на лицето. Външността му подсказваше, че е живял на открито и имаше вид на онзи тип хора, които все по-рядко се срещат — англичаните от старото поколение — прями, обичащи живота сред природата, които могат и да командват.

Съвсем не бях изненадан, когато полковник Лътръл ми го представи като сър Уйлям Бойд Карингтън. Знаех, че е бил някога губернатор на провинция в Индия, където е имал голям успех. Известен бе също като първокласен стрелец и ловец на едър дивеч. Такъв тип хора, тъжно си помислих аз, вече не виреят в нашето упадъчно време.

— А-ха — каза той. — Радвам се да видя на живо човекът, известен като мон ами Хейстингс. — После се засмя. — Добрият стар белгиец говори много за вас, нали разбирате. А освен това, тук, разбира се, е и дъщеря ви. Тя е чудесно момиче.

— Не вярвам, че Джудит говори много за мен — отвърнах аз с усмивка.

— Не, не, прекалено съвременна е. Днешните момичета като че ли винаги се притесняват да признаят, че изобщо имат родители.

— Да бъдеш родител — въздъхнах аз, — е на практика обидно.

Той се изсмя.

— Е, добре де — аз пък не се чувствам така. Нямам деца, което е още по-лошо. Вашата Джудит е много хубава девойка, но е ужасно интелектуална. Според мен това е доста обезпокоително. — Той вдигна отново слушалката. — Надявам се, че няма да възразите, Лътръл, ако започна отново да ругая централата ви. Никак не съм търпелив.

— Те си го заслужават — успокои го Лътръл.

Той тръгна по стълбите и аз го последвах. Поведе ме по лявото крило на къщата към вратата в дъното и аз открих, че Поаро ми е избрал стаята, в която бях отседнал някога.

Тук имаше промени. Докато минавах по коридора, някои от вратите бяха отворени и аз забелязах, че старовремските огромни спални бяха преустроени така, че да се получат няколко по-малки.

Моята собствена стая, която не бе голяма, бе останала непроменена, с изключение на инсталацията за топла и студена вода, а част от нея бе отделена така, че да се намери място и за малка баня. Обзаведена бе в евтин съвременен стил, което доста ме разочарова. Лично аз бих предпочел стил, по-близък до архитектурата на самата къща.