Джейн Кренц - Отдаването

Лукас наклони главата си към Виктория, докато тя все повече скъсяваше разстоянието между тях и продължи с равен глас:

— Добър вечер, мис Хънтингтън. Какво съвпадение да се срещнем тук, в дома на Ридли. Вашата леля с вас ли е? — той усети как зад него Джесика се вдърви и мигновено си затвори устатата.

— Да, разбира се — каза Виктория, — аз я оставих да говори с лейди Ридли. Добър вечер, Джесика. Каква очарователна рокля! Надявам се, че си добре?

Джесика бързо се обърна и се усмихна снизходително.

— Много добре, благодаря. А ти?

— Аз бях леко неразположена през последните няколко дни — каза Виктория с предупредителен блясък в очите, когато погледът й се плъзна към Лукас.

— О, толкова съжалявам за това — каза Джесика.

— О, не е нищо сериозно. Просто малък проблем с храносмилането ми. Опасявам се, че апетитът ми често се влияе от настроението ми, а да ти призная, напоследък бях в много лошо състояние на духа. Ти получаваш ли подобни симптоми, Джесика?

— Всъщност — да. Не ми е неприсъщо да губя изцяло апетита си, когато съм неразположена. Често пъти съм жертва и на главоболие — допълни Джесика.

— Точно така. Ти винаги всичко разбираш, Джесика. Толкова си досетлива за разлика от някои хора — и Виктория се усмихна на Лукас.

Той се опита да се направи, че не е забелязал нищо нередно:

— Надявам се, че вече се чувствате по-добре, мис Хънтингтън?

— О, почувствах се безкрайно по-добре, когато имах възможността да уредя една малка работа, която напоследък ми вадеше душата.

— Знам какво имаш предвид — се намеси Джесика, за да помогне. — Храносмилането на човек често се подобрява, когато той се възстанови психически.

— Колко си права! — усмивката на Виктория можеше да засенчи слънцето. Тя се обърна право към Лукас:

— Лорд Стоунвейл, чудех се дали бих могла да поговоря няколко минути с вас?

— Разбира се, мис Хънтингтън, аз съм на вашите услуги.

Но той не направи никакъв опит да я придружи някъде, където Джесика няма да чува. Вместо това невъзмутимо отпи съвсем малко от шампанското си.

— За какво бихте искали да говорите с мен?

Виктория многозначително прочисти гърлото си и погледна Джесика:

— По едни малък въпрос, милорд. Отнася се за една предстояща беседа. Вие проявявате голям интерес към беседите, нали?

— Зависи. Тази беседа на научна тема ли е?

— Определено. Всъщност тя би трябвало да се яви като едно „интелигентно запитване“.

— Тогава аз, естествено, съм заинтересован да науча повече — той извади часовника от джоба си. — За съжаление обещах да се срещна с един приятел от моя клуб и се боя, че закъснявам. Моля ви, кажете на леля си, че винаги се радвам да получавам покани за беседи от нейното клубче и ще чакам с нетърпение тази покана за каквото и да се касае. Надявам се, че ще ме извините, мис Хънтингтън? Лейди Атертън?

Лукас учтиво се поклони на двете жени и избяга от балната зала. Това не беше първото му подобно бягство през изминалите няколко дена. Той се усмихна, махайки на една карета. Много успешно беше избегнал упоритите опити на Виктория да говори с него насаме.

Стратегия.

Той беше сигурен, знаеше каква ще бъде темата на разговора им, когато най-накрая позволи неговата наследница да го обвърже. Беше почти убеден, че това, за което Виктория се бореше, бе молба за повече „интелектуални проучвания“ като тези, в които я бе въвел онази нощ в каретата след посещението им в „Зеленото прасе“.

Лукас си каза за стотен път, че не трябва да се предава лесно. Докато каретата спираше пред стъпалата на клуба му на улица „Сейнт Джеймс“, той си помисли кисело, че би желал дамата да продължава да го уважава и на сутринта. Но имаше един далеч по-сериозен фактор, който трябваше да вземе под внимание.

Той носеше отговорност за Вики. Като неин бъдеш господар и съпруг, негово задължение бе да я пази. Ако се любеха, се появяваше риск тя да забременее. На тази вероятност също би могъл да гледа като на една полезна тактика. Може би съвсем в началото на това странно ухажване той би постъпил по този начин. Но сега на Лукас му хрумна, че би предпочел Вики да дойде при него по свое собствено желание. Той осъзна, че искаше тя да пожелае. Да го желае до такава степен, че да поеме риска и да му се отдаде изцяло. Искаше тя да се омъжи за него, защото го обича, а не защото й се налага.

Лукас печално поклати главата си. Ухажването на Виктория Хънтингтън беше превърнало бистрия му, хладнокръвен войнишки мозък в романтична каша.