Джейн Кренц - Отдаването

Лукас осъзна, че през краткото време, в което се беше занимавал с необикновеното ухажване на Виктория Хънтингтън, той непрекъснато бе обгарян от пламъка й.

— Скъпи Лукас, толкова разтревожено те чаках да пристигнеш — Джесика му се усмихна измъчено, като че ли се беше страхувала, че е пропаднал вдън земя през изминалите няколко дни. — Всичко наред ли е с теб?

— Много добре, благодаря, Джесика — Лукас едва отпи от шампанското си и огледа тълпата, търсейки Виктория.

Джесика мелодраматично понижи гласа си, като каза:

— Аз бях изключително загрижена и исках да разбера дали нашите планове напредват без проблеми. Беше се появила една клюка — не от съществено значение, разбира се.

На Лукас не му хареса начинът, по който тя каза „нашите планове“, като че ли Джесика по някакъв начин беше интимно въвлечена в това ухажване. Вярно, че тя бе задвижила цялата работа. Ако не беше Джесика, той може би никога нямаше да срещне Виктория.

— За каква клюка говориш, Джесика?

— Просто, че се виждаш много често с мис Хънтингтън на балове и вечеринки и това, че сте се озовавали в парка заедно повече от един път. Едно е да посещаваш беседи и подобни събития с нея в компанията на леля й, но съвсем друго нещо е да се срещаш с мис Хънтингтън в парка. Трябва да попитам дали всичко това води до нашата така желана цел, Лукас.

Графът стисна зъбите си поради начина, по който Джесика пак беше употребила думата „нашата“.

— Не се притеснявай за мен. Аз съм съвсем доволен засега от връзката ми с мис Хънтингтън.

— Наистина, Лукас, няма нужда да бъдеш толкова груб. Аз просто съм загрижена за твоя успех в тази толкова важна задача — да се ожениш за богата наследница. Знам, че ти се нуждаеш от това, и правя всичко възможно да ти помогна. Все още остава мис Пилкингтън, нали знаеш?

Лукас преглътна една ругатня и се опита да изглежда благодарен.

— Благодаря ти, Джесика. Оценявам усилията ти, толкова ми помогна!

Тя изглеждаше омилостивена.

— Това е най-малкото, което мога да направя, като се има предвид нашата минала връзка. Надявам се, знаеш, че аз ще си мисля винаги с нежност за теб, Лукас.

Нежността беше пределът на каквото и да е чувство, което Джесика Атертън бе изпитвала към когото и да е, реши Лукас. В нея нямаше нито пламък, нито жар. Той се усмихна на себе си, когато най-накрая зърна Виктория в другия край на стаята. Тя водеше оживен разговор с приятелката си Анабела Линдууд. Когато Виктория се влюби, тя ще гори като гръцки огън, ще е неудържима.

Виктория усети погледа му върху себе си, повдигна очи и го видя. Каза нещо на Анабела и се запромъква през тълпата.

Лукас я изучаваше, докато тя се придвижваше към него. Височината й и копринената й рокля с цвят на жълтък го улесняваха да следи пътя й. Тя изглеждаше оживена, царствена и почти непоносимо предизвикателна тази вечер. Роклята й, разбира се, бе прекалено изрязана. Тази рокля го накара да зажадува да я сграбчи, да я заведе в градината и да смъкне корсажа й до кръста. Нейните гърди бяха за него постоянен източник на удоволствие — високи, приятно закръглени и идеално прилягащи към дланта на ръката му.

Докато тя се промъкваше към него, спирайки се учтиво да побъбри с приятели по пътя, той си спомни горещите й и гладки пръсти миналата нощ в каретата. Само при тази мисъл тялото му се стегна. Достигането на нейното наследство взе да се оказва много напрегната работа. Той беше дяволски уморен да отрича пред себе си, че откакто ухажваше Виктория, изпитваше все по-голямо желание да й предложи. Но точно с тази жена всичко беше стратегия. Лукас грижливо бе скроил и пресметнал дори потреперването й в ръцете му при нейния пръв женски оргазъм. Единственият начин да държи здраво юздите на собственото си безумно желание бе да се насилва да мисли за всичко като за стратегия. Както и да е, Лукас не мислеше, че ще може да издържи твърде много подобни „експерименти“.

Той леко се намръщи, когато видя Виктория да се спира в тълпата, за да хвърли един критичен, преценяващ поглед към Джесика Атертън. След това той видя как на устните й се изписа една многозначителна усмивка и как тя продължи напред. Зад него Джесика продължаваше да говори с доверителен тон:

— Знаеш ли, Лукас, за няколко секунди се замислих дали Виктория е подходяща. Вярно е, че обществените й връзки са изключителни и че тя има твърде значително наследство, но не съм сигурна дали ще можеш да се справяш с нея.

— Не се притеснявай, Джесика. Аз съм убеден, че ще мога да се справя с мис Хънтингтън.