Джейн Кренц - Отдаването

— Сега бих предпочел удобствата на собствената си карета за това, което съм намислил — каза тя хладно, като се отправи напред, влачейки Моли със себе си.

Мъжът присви очите си и скръсти мускулестите си ръце на гърдите.

— Казах ви, че не можете да изведете парчето от помещенията.

Виктория направи първото нещо, което й дойде наум. Тя изведнъж мушна огромния мъж право между краката с края на бастунчето си.

Икономът изхриптя и падна, като се гърчеше и извиваше. Виктория побягна към вратата, влачейки Моли.

— По дяволите! — каза Лукас някъде иззад гърба й. — Трябваше да се досетя, че нещо подобно ще се случи.

Откъм иконома се чу виене, а след това силен, тъп звук. Виктория погледна назад и видя огромния мъж, проснал се на пода, и Лукас, който спокойно си търсеше ръкавиците и палтото.

— Вървете — нареди той, — идете в каретата!

В цялата тази бъркотия Моли се беше залепила за Виктория и сега, бледа и нервна, започна несвързано да бръщолеви от страх. Виктория я потупа по рамото, докато я водеше навън, в тъмнината.

— По-тихо, скъпа. Никой няма да ти причини зло.

Дремещият кочияш, който беше докарал Лукас и Виктория до публичния дом, плесна с юздите по гърбовете на конете и насочи кабриолета в посоката, от която дойдоха клиентите му. Той похотливо огледа Моли, докато Виктория я набутваше вътре.

— Искам да си ида вкъщи — проплака Моли, а Виктория се качи след нея. Момичето се хвърли ридаещо върху рамото й. — Моля ви, сър, пуснете ме да си ида у дома в Лоуър Бъритон. Майка ми сигурно е много уплашена. Аз никога нямаше да избягам, но ми бяха казали, че тук, в града, има много работа, а семейството ми има нужда от пари.

— Шт, тихо, всичко е наред. Ще си идеш вкъщи, обещавам ти! — Виктория все още успокояваше ридаещото момиче, когато Лукас се появи пред вратата на каретата. Той погледна плачещата Моли.

— Е, сега тя е твоя. Какво смяташ да правиш с нея? — попита Лукас, като даваше знак на кочияша да потегля. — Ти едва ли можеш да я заведеш в дома на леля си. Просто няма да можеш да обясниш присъствието й. Всички ще разберат какво ти се е случило тази вечер.

— Още веднъж си съвсем прав, Лукас. Колко си досетлив само. Тя не може да дойде вкъщи с мен, така че ще я изпратим у вас. Икономът ти ще се погрижи за нея тази вечер, а утре сутринта ще я изпрати на гарата.

За няколко мига се възцари тишина, нарушавана само от риданията на Моли.

— Насити ли се на публичните домове? — накрая Лукас попита спокойно.

Виктория потрепера.

— Предостатъчно. Не искам да виждам повече подобно място, докато съм жива. Беше ужасно, Лукас. Това, че тези бедни жени са принудени, за да оцелеят, да се продават на онези отвратителни мъже, противоречи на всякакво благоприличие и здрав разум.

— Това, че ти позволих да станеш свидетелка на подобни сцени, също противоречи на чувството за благоприличие и здравия разум — каза Лукас. — Трябва да обвинявам само себе си, че те въвлякох в тази глупава ситуация. Почвам да си мисля, че нашите нощни игри отидоха твърде далеч.

Виктория изведнъж изпита тревога от неочаквано зловещия му глас.

— Сигурно нямаш предвид да спрем нашите приключения?

Лукас погледна многозначително все още ридаещата Моли.

— По-добре да обсъдим това друг път.

— Но, Лукас…

— Между другото, дължиш ми 300 лири — Лукас наведе главата си към възглавниците на седалката и затвори очите си. — Плюс това, което ще ми струва, да я изведа утре сутринта от града.

Виктория го погледна презрително.

— Наистина, Лукас, ако смяташ да се държиш по този начин, ще направя всичко възможно, за да ти се разплатя веднага.

— Не е толкова спешно, Вики. Мога да почакам, преди да си ги взема.

Тя прехапа устните си.

— Но ти настояваш да си ги вземеш.

Лукас отвори очите си и погледна Виктория.

— О, да, скъпа моя — каза той, — можеш да бъдеш сигурна в това.

Лукас грабна една чаша с шампанско от най-близкия поднос и се обърна, за да поздрави Джесика Атертън, която решително си пробиваше път през тълпата към него. Тя изглеждаше както Винаги прекрасно в роклята си с цвят на червена роза, а косата й беше модно украсена с две гребенчета, покрити с рубини.

Но изражението, изписано на лицето на Джесика, беше като на жена със свещена мисия. На Лукас му мина през ума, че той все по-често и по-често е започнал да гледа критично на жената, която някога беше обичал и загубил. Това, което някога погрешно беше тълкувал като израз на скромност, сега, изглежда, се беше превърнало в постоянно неодобрение. Имаше нещо в очите й, което го притесняваше, нещо вечно резервирано и тъжно отнесено, като че ли беше изучавала света и бе открила, че той не живее на нейното високо ниво и никога няма да живее. Лукас мислеше за това, гледайки 3–4 минути как Джесика си пробива път към него. Когато тя се озова накрая до него, той откри какво точно го притесняваше в нея сега. В нея нямаше огън, помисли си той изведнъж, само неприятен хлад на ангелска праведност и женско мъченичество. Благодарение на Бога той не трябваше да мисли как да се промъква в леглото на това безплътно създание тази или която и да е друга вечер.