Джейн Кренц - Отдаването

Виктория леко се отпусна.

— Оценявам загрижеността ти. Наистина. И ще се отнасям към това, което каза, с безкрайно внимание.

— Направи го. Обществото може да толерира, но в определени граници, които, както и двете знаем добре, са предимно за жени. Би ми било неприятно и мъчно да видя социалната ти гибел на такава ранна възраст, скъпа. Прекарваш прекалено добре с приятелите си, за да рискуваш да ги загубиш — Клео я посъветва нежно.

— Това наистина е вярно — лека тръпка на тревога премина през тялото на Виктория. Тя би била с разбито сърце само при мисълта, че няма да може да се забавлява повече с Анабела или с някой друг от приятелите си.

Клео кимна със задоволство.

— Точно така, скъпа моя. А сега, ако си спомняш, имаме ангажимент за един разговор тази сутрин с човека, който отговаря за делата ти. Нещо във връзка с онзи кораб, в който вложихме пари миналата година. Освен това той се е завърнал здрав, с прекрасни стоки от Китай. Ние сме с няколко хиляди лири по-богати тази сутрин. Малко риск винаги повишава интереса към сделката.

— Чудесно! — възкликна Виктория. — Ние трябва да благодарим на мистър Бекфорд за това, че ни препоръча специално този кораб.

Виктория се наведе под стола и измъкна коприненото шалче с монограма, което беше намерила в оранжерията предната нощ.

— Можеш ли да разпознаеш това?

Клео проучи монограма леко намръщена и го върна обратно на племенницата си.

— Не. Очевидно не е от моите. Къде го намери?

— В градината. Питах прислугата дали някой от тях знае нещо за него, но всички казаха, че не знаят на кого е. Може би принадлежи на някой от членовете на твоето клубче по естествознание — каза Виктория, като прокара пръстите си по изискано ушитото У.

— Хъм! Може би. Това е мъжко шалче. Нека помисля. На кого от тези, които познавам, името му започва с У? Нека започнем с Уилбъри и Уилкинс. Трябва да не забравя да ги попитам следващия път, когато ги видя, дали някой не го е загубил. Това ли е всичко, Вики?

— Да, лельо Клео. Това е всичко, което исках да те питам. Нека сега да идем да поговорим с мистър Бекфорд за най-новите ни успехи в бизнеса. Може би той ще има още нещо да ни препоръча.

На Виктория й беше неприятно да си го признае, но идеята да отидат в публичен дом се оказа голяма грешка.

Тя стисна чашата си с шампанско и приседна напрегнато в полумрака, частично прикрита от паравана с ослепително златист цвят. Имаше няколко подобни, дискретно затъмнени места около тази стая. Светлината на лампите бе силно намалена. Пияно кикотене и други подобни шумове идваха от повечето сепарета. Виктория потрепера, като си помисли какво става на горния етаж. Беше много късно, около три часа сутринта. Лукас определи времето на тяхното пристигане. Той беше казал, че не иска да поема риска да се срещнат с някой, който не е достатъчно пиян и може да познае Виктория. Беше се спрял специално на тази къща, защото тя обслужваше тези, които не обичаха уединението, освен на параваните и силно намалената светлина.

Всички около нея, с изключение на Лукас, бяха много пияни. Някои от мъжете се бяха проснали върху диваните, покрити с розово кадифе, и хъркаха тежко. В стаята беше прекалено шумно, прекалено горещо и задушно от дима на скъпите пури. Тук-там около розовата стая се появяваше страшен дим, идващ от няколко лули.

На Виктория започна да й прилошава. Тя видя как Лукас небрежно маха на две млади жени, чиито рокли бяха така изрязани, че откриваха зърната на гърдите им.

— Ние дойдохме само да хвърлим едно око тази вечер — обясни той подмилкващо се, когато едната от жените се опита да протестира, че той ги отпраща.

— Но винаги е толкова приятно да се присъедините към играта — избухна другата. Тя с такъв поглед огледа Лукас, че Виктория пожела да захлупи една от саксиите в стаята върху главата й.

— А какво ще каже младият господин? — попита първата жена с подкупваща усмивка, предназначена за Виктория. — Не искаш ли да се качиш с мен? Божичко, ти си хубаво момче. Имам прекрасно огледало на стената в стаята си, а и ще можеш да видиш колекцията ми от камшици и тояжки. Всичките са толкова хубави — като тези, които се използват за наказание на младите лордове в училище.

Виктория бързо отмести главата си и се промъкна още по-навътре в мрака. Лукас я стрелна с язвителна усмивка и отпи от шампанското си, предлагайки й малко помощ. Тя едва успя да го чуе да казва.

— И аз това ти казвах.