Джейн Кренц - Отдаването

— Не гледай така гузно — по лицето му пробягна бърза усмивка. — Аз съм много доволен от резултатите на експеримента. Те си заслужаваха това незначително неудобство, което изживявам в момента — той й помогна да се изкатери по градинската стена. — А аз си предложих услугите, както си спомняш.

— Бих искала да престанеш да говориш за всичко това като за един експеримент.

Виктория скочи всред благоуханната, изпълнена със сенки градина и се отдръпна, когато той скочи зад нея.

— Мисля, че за теб ще е по-лесно да мислиш известно време за това по този начин — той я целуна по носа и се отдръпна. — Лека нощ, Виктория. Приятни сънища.

Тя стоя известно време, гледайки как той изчезва обратно зад градинската стена, и тогава неохотно се обърна към вратата на оранжерията. Изведнъж закопня за уединението на стаята си, за да може да размисли за всичко, което се случи между нея и Лукас.

Чувствата, които се надигаха в нея, бяха малка уплаха и напрегнато безпокойство. Там, в кабриолета, за няколко минути му беше отдала голяма част от самообладанието си, буквално се беше оставила в ръцете му, а той й беше показал силата на собственото си тяло.

Тя потъна в размисли и с намръщено лице стигна до вратата на оранжерията. Не трябваше да оставя нещата да й се изплъзнат, трябваше да бъде внимателна, нащрек. Но Лукас беше толкова различен от всички други мъже, които познаваше. Ставаше й все по-трудно да мисли логично за него. Все по-често и по-често тя се водеше от чувствата си, а това беше твърде опасно.

Дяволите да го вземат, помисли си възмутена, просто не е честно една вдовица като Изабел Рикот да може да се впуска в дискретни романтични връзки, докато на една, обрекла се на моминство стара мома, да не й се полага подобна привилегия. Или поне на стара мома, която е само на 24 години. Може би през следващите десет години тя ще може да се държи така, както би искала. Но кой ще чака десет години, за да й разкрие тайните, част от които Лукас й бе показал?

О, кой знае къде ще бъде Лукас след десет години, помисли си Виктория намусено и с отвращение. Той, без съмнение, щеше да бъде в провинцията, съпроводен от своята жена и няколко деца.

Това просто не беше честно.

Виктория знаеше, че ако реши някога да експериментира специално тази част от естествознанието, то тя би искала да проведе опита си с Лукас. Може би щеше да направи така, както й бе казал — да гледа на цялата работа от научна гледна точка.

Докато разсъждаваше и мислено обсъждаше плюсовете и минусите, забеляза бяло копринено шалче, развяващо се на дръжката на вратата на оранжерията. Помисли си, че някой от прислугата трябва да го е забравил, докато е събирал билки и подправки за вечерта в градината. Със сигурност би го забелязала, когато излизаше за срещата с Лукас.

С любопитство тя повдигна шалчето и усети с пръстите си монограма, но не успя да го прочете на бледата лунна светлина. Побърза да влезе в къщата, спря се в оранжерията и се заослушва за някакви шумове, но след като не долови нищо, реши, че леля й вероятно още не се е прибрала от бала в Крандолуви. Те се славеха с това, че баловете им продължаваха до зори.

Виктория се качи по стълбите, отиде право в стаята си и веднага запали една свещ. После приближи края на шалчето до светлината и разшифрова монограма — беше във формата на сложно изработено У.

Пръстите на Виктория потрепериха, докато държеше шалчето. Тя беше виждала подобни монограми и преди — бяха избродирани върху носните кърпи и шалчетата на починалия й втори баща, Самюел Уитлок.

Утринната светлина заструи през прозорците на оранжерията, като освети ефектните клонки на Plumeria rubra, което Виктория се стремеше да пресъздаде с акварелните си бои. Тя се намръщи на непрекъснато изникващите в съзнанието й образи и видения, разбираше, че вниманието й не е посветено изцяло на творбата, и се чудеше дали просто да изостави работата си. Обикновено, когато рисуваше или скицираше, тя се съсредоточаваше само върху това. Но тази сутрин мислите й се разбъркваха, извиваха и танцуваха при спомена за страстта й, разгоряла се миналата нощ в ръцете на Лукас. Не беше в състояние да разгони образите и усещанията, въпреки че се бе опитвала няколко часа да се успокои. Знаеше, че ще се превърне в кандидатка за лудницата, ако не се отърси от смущението си и не вземе някои решения.

— Ето къде си била, скъпа Вики. Търсих те — Клео Нетълшип заобиколи пътеката с растенията и се насочи право към племенницата си. Тя носеше много приятна утринна рокля с цвят на корал. — Такъв прекрасен ден, нали? Сякаш съм знаела, че ще те открия тук.