Джейн Кренц - Отдаването

— Мътните те взели, Стоунвейл, не искам да бъда спасяван. Тъкмо взех играта в свои ръце — заоплаква се Ферди.

— Направи и на двама ни една услуга — следващия път, когато решиш да си пропиляваш наследството, прави го там, където нямам навика да се отбивам. Ти ми създаваш повече неприятности, отколкото можеш да си представиш.

Лукас стовари младия мъж в каретата и даде нареждания на кочияша. Каретата изтрополи надолу по улицата и Лукас се върна назад. Обърна се и погледна Виктория.

— Доволна ли си?

— Много добре се справихте, милорд.

Виктория пристъпи към него с усмивка, изпълнена с облекчение и гордост от усилията му.

— Кълна се, че ви дължа вечна благодарност, дори и да нямате тази на Ферди.

Тя го видя да си отваря устата, за да каже нещо в отговор, но внезапно върху лицето му се изписа уплаха, а очите му се взряха някъде зад гърба й и миг след това чу тропот от колела на карета. Шумът все повече се приближаваше. Виктория се обърна назад и видя два черни коня, връхлитащи право върху нея. В този момент тротоарът й се видя на мили разстояние, а викът, който напираше в нея, се изгуби в тропота на копитата и скърцането на каретата. След това нещо тежко я удари и повлече назад, далеч от пътя на разфучалите се коне. Тя се просна на земята под тежестта на Лукас, докато колелата минаха на сантиметри от крака й.

— Без съмнение някой пиян идиот демонстрира способностите си — каза Виктория.

— Без съмнение.

Тя се опита да види в мрака изражението на Лукас. Беше все още разтърсена от току-що преминалата опасност, но се радваше на преживяването тази вечер. В момента бе загрижена за придружителя си. Откакто й помогна да стане от паважа и я настани в каретата, Лукас не бе продумал. Тя усещаше напрежението и раздразнението, което се излъчваше от него. Той с разярен вид разтъркваше крака си. Вероятно го бе ударил, докато я спасяваше.

— Беше много бърз, Лукас. Щеше да ме премаже, ако не ме бе дръпнал толкова бързо. Много ли те боли кракът?

— Ще оживея.

Виктория въздъхна и каза:

— Вината е моя, нали? Ако не бях настоявала да излезем тази вечер, за да играем тази проклета игра, нямаше да се нараниш.

— Много странно гледаш на случилото се.

— Наистина много съжалявам, Лукас.

— Съжаляваш?

— Е, не за това, че отидохме в „Зеленото прасе“ — тя си призна откровено. — Аз се забавлявах чудесно, но наистина съжалявам, че се удари.

Без да се замисля, тя се промъкна през празното пространство и седна до него.

— Нека да ти направя масаж. Аз съм твърде добра с конете, нали знаеш.

— Това препоръка ли е, или комплимент?

Тя се усмихна с облекчение, като долови хумора във въпроса му, зададен с неохота.

— Човек трябва да знае как да успокоява едно буйно животно след нелека езда.

— Ти си тази, която всъщност трябва да е контузена, защото беше отдолу. Сигурна ли си, че не си наранена?

— О, съвсем добре съм. Едно от предимствата на мъжките дрехи е, че предпазват много по-добре от една вечерна рокля. Не трябваше да извиваш крака си по този начин, когато се хвърли към мен.

Докато говореше, тя сложи ръцете си върху бедрото му и моментално усети силата на мускулите и сухожилията му под пръстите си. Удобните бричове не скриваха нищо от очертанията му. Докато масажираше внимателно крака му, имаше чувството, че всъщност докосва направо кожата му.

Лукас не направи никакво движение, за да я спре. Той просто седеше и я гледаше. Виктория ожесточено съсредоточи усилията си върху масажа, горяща от желание да му донесе облекчение и да го извади от очевидното му неразположение. Докато разтриваше мускулите му, тя си мислеше, че те бяха много слабо податливи. Бяха твърди като камък.

— Аз наистина оценявам какво направи за Ферди Мървейл.

Виктория се усети, че говори бързо, като че ли полагаше усилия да запълни надвисналата обвинителна тишина. Пръстите й се забиваха все по-дълбоко в бедрото му.

— Радвам се, че оценяваш това, защото се съмнявам, че този Мървейл е наясно какво стана — пое си въздух Лукас. — По-внимателно, Вики, ако обичаш. Това е нараненият ми крак все пак.

— О, да, разбира се.

Тя отслаби натиска на пръстите си, като се опитваше да види изражението му.

— Така по-добре ли е?

— Много по-добре — той замълча за известно време и после каза: — Имаш изключителни ръце. Завиждам на конете ти.

Този път тя погледна забуленото му от мрака лице и видя, че той леко се усмихва — една изключително чувствена усмивка, от която я заля гореща вълна. Усети как напрежението в крака му се променя по някакъв неопределен начин и откри, че прокарва дланта си по вътрешната страна на бедрото му.