Джейн Кренц - Отдаването

— Забелязал съм го — гласът на Лукас прозвуча изключително сухо.

— О, да, разбира се, ти би трябвало да си забелязал подобни неща, нали? Е, добре, нека сега да си намерим маса.

— Контролирай си ентусиазма, скъпа. Ти не би трябвало да искаш да играеш тук зарове. В цялата къща няма нито една честна двойка.

— Глупости. Ти просто го казваш, за да ме накараш да се откажа. Аз съм дошла тук да се забавлявам и настоявам да играя. Ако си спомняш, аз съм твърде изкусна комарджийка.

— Виктория, не можеш да бъдеш толкова изкусна в тази къща, колкото си мислиш.

— Но трябва да съм твърде добра в хазарта, след като аз те победих, когато играхме карти.

— Виктория…

— Единственото друго обяснение за загубата ти онази вечер е това, че ти игра нечестно. Но аз се колебая дали няма да те оскърбя, след като ти отправям толкова ужасно обвинение.

— Доста мъдро — отбеляза студено Лукас.

— Ако те оскърбявам, нали ще ми кажеш? — го попита Виктория.

— Едва ли. Не обичам да си служа с оръжие на разсъмване или по което и да е друго време.

— Звучи твърде странно в устата на един бивш войник.

— Ако питаш мен, това е единственото разумно нещо, което един бивш войник би могъл да каже.

— Ти носиш пистолет, нали? — попита Виктория.

— Това е Лондон, а ти настояваш да ме влачиш нощем по улиците. Нямам друг избор.

Виктория отпи още една глътка от бирата и чувствайки се изключително храбра, се наведе още по-близо:

— Игра ли нечестно онази нощ, когато играхме карти, Лукас? Оттогава умирам от любопитство.

— Това няма значение.

— Ха! Ако продължаваш да се държиш така, ще си намеря друг начин да се забавлявам — каза тя и се отправи към най-близката маса.

— Виктория, почакай…

Но Виктория вече беше намерила място близо до играещите. Полупремазана от навалицата от топли, запотени мускулести тела, тя се наведе напред, за да види по-добре играта. Усети, че Лукас се придвижи и застана точно зад нея, но не му обърна никакво внимание. Заровете току-що й бяха подадени. Те потропваха в дланите й, когато ги хвърли леко върху тънкия зелен филц.

— Нека негово благородие да заложи на седмица — провикна се някой. Веднага започнаха да се дават залози за следващото хвърляне на Виктория. Тя усети как през тялото й премина тръпка. Седмицата беше идеално число за хазартна игра. Тя дори се опита да не обръща внимание на миризмата на мъжките тела, които я заобикаляха. Това, че Лукас бе зад гърба й, даваше на Виктория опияняващото чувство за неуязвимост. Тя бе добре защитена и се забавляваше прекрасно. Хвърли още веднъж заровете.

— Единайсет. Мили Боже! — се провикна един мъж радостно. — Той го спипа.

Победоносни викове се понесоха около масата.

— „Спипа го“? Какво означава това? Аз мислех, че съм спечелила — прошепна Виктория на Лукас през врявата.

— Ти спечели. Точно това означава „спипа го“. А сега си прибери залозите, Вики. Достатъчно игра — каза й Лукас.

— Но аз спечелих. Не мога просто ей така да си тръгна.

Един червендалест, олюляващ се мъж, облечен в износено палто и с мръсно шалче около врата си, чу забележката на Виктория. Той заобиколи Лукас, гледайки го свирепо:

— Слушай, момчето има право да играе. Не можеше да го измъкнеш току-така.

— Човекът е напълно прав, Лукас. Аз имам право да играя.

Лукас се направи, че не забелязва човека, и се наведе по-близо към Виктория. Той определено беше раздразнен.

— Вики, те ще те оставят да печелиш известно време, след което ще започнеш да губиш. Повярвай ми, знам какво говоря!

— Е, добре! Аз ще играя само докато печеля — увери го тя бодро и се обърна назад, към масата.

Стори й се, че чува как Лукас проклина тихо, но виковете на ентусиазираните й партньори заглушиха думите му. Десет минути по-късно нейният блестящ късмет се обърна в буквалния смисъл на думата точно както Лукас й беше предрекъл. Виктория остана шокирана, когато с едно хвърляне на заровете загуби всичките си натрупани печалби. Тя се обърна ядосано и прошепна на Лукас:

— Видя ли това? Видя ли какво се случи? Аз печелех, Лукас. Не мога да повярвам, че късметът може да ми изневери по този начин.

Лукас я дръпна настрана от масата.

— Така стоят нещата с късмета, Вики. Предупредих те.

— Знаеш ли, не е необходимо да бъдеш толкова самодоволен. Аз печелех. Освен това, аз…

Но Лукас не й обръщаше повече никакво внимание. Очите му, които дискретно оглеждаха стаята, внезапно се бяха спрели върху една групичка мъже в ъгъла, играещи карти.