Джейн Кренц - Отдаването

— Предполагам — не — тя сви рамене.

— Бъдете внимателна, Вики! — Лукас повдигна шапката си за довиждане. — Вие все още не знаете всичко за мен, което трябва да знаете. Приятен ден.

Преди да може да му отговори, той изви главата на Джордж и препусна надолу по алеята. Виктория се загледа след него, докато Анабела Линдууд не й махна. Завладяна от странни чувства, Виктория едва я позна.

В нощта след лекцията на Гримшоу Виктория се промъкна през тъмната къща и отиде в оранжерията. Бледата луна едва осветяваше стъклата, като превръщаше редицата от екзотични растения в един странен и непознат свят.

Виктория постепенно свикна с дивата джунгла, която представляваше оранжерията през нощта. Тя се забърза надолу по пътеката и излезе в градината. Нощта бе хладна, а тревата под краката й — влажна. Тя се поколеба, докато търсеше с очи сянката на Лукас. Както обикновено, тя не го забеляза, докато той не се раздвижи.

Лукас излезе от прикритието на стената — тъмен, непознат, облечен изцяло в черно. Виктория затаи дъх при тази гледка. Един тревожен трепет на очакване премина през вените й.

Лукас подаде ръка. Пръстите й с доверие се вплетоха в неговите. В същото време той използва свободната си ръка, за да я хване за брадичката, и я целуна бързо, страстно, собственически. Тази целувка й бе позната. Тя винаги искаше да протестира, но обикновено жадуваше по-силно неговите устни. Тези откраднати секунди от мимолетна страст оставяха дълбока следа у нея, следата на моралното й преобразяване.

— Каретата, която наех тази вечер, ни чака на ъгъла — каза Лукас и се отдръпна нежно от нея. — Побързайте! Не искам никой да ни види близо до градината на леля ви.

— Вие бързате твърде много, Лукас! — въпреки това тя се хвърли в тъмнината, където ги очакваше каретата.

Лукас бе плътно до нея, като поемаше тежестта на тялото си със своя десен крак. Под бледите лунни лъчи тя видя как той трепна, когато зае мястото си в каретата точно срещу нея. Ръката му започна упорито да разтрива бедрото.

— Боли ли ви кракът? — попита угрижено Виктория.

— Да, от време на време.

— И сега ли е така?

— Да, но не се притеснявайте, Вики.

— Чух от приятели, че сте ранен на Апенинския полуостров. Истина ли е? — тя захапа устните си.

Очите им се срещнаха в тъмното.

— На тази тема се чувствам така, както вие, когато стане въпрос за втория ви баща.

— Значи не желаете да говорите?

— Именно.

— Мили Боже, Лукас! Това сигурно е ужасно за вас…

— Казах Ви, че не желая да го обсъждам — той престана да масажира крака си. — А сега вие може да запазите мълчание и да ми обърнете нужното внимание. Тази вечер ще се осъществи съкровената ви мечта. Отиваме на такова място, което може да се окачестви като върл хазартен котел. Не посмях да ви взема в някой от клубовете, които посещавам, — има твърде голяма вероятност да ви разпознаят дори когато сте маскирана. Каквото и да се случи, ще бъда задължен да дам обяснение, а нямам такова.

— Хазарт, Лукас! Но това е прекрасно! — вълна от трепет премина през цялото й тяло. — Колко вълнуващо! Не мога да чакам повече…

— Бих искал да споделя ентусиазма ви, Вики — въздъхна Лукас. — Тези заведения имат само една цел — да разтоварят напълно клиентите си. За тази работа има твърде много пиене и жени.

— Ще бъде ли опасно? — попита Виктория, като се вълнуваше все повече и повече.

Лукас я погледна неодобрително.

— Обикновено не се стига до жестокости в заведението, но понякога навън се появяват проблеми.

— За какво говорите?

— Известно е, че когато някой загуби тежко, опитва различни начини да си възвърне загубеното — не рядко с помощта на пищова и ножа. Известно е и още, че съдържателят има свои хора, които причакват когото трябва на улицата и прибират от него всичко — обясни той.

Очите на Виктория светнаха.

— Опитвах се да ви кажа, че трябва да бъдем внимателни. Трябва да ми дадете дума, че ще правите това, което ви кажа. Нямаме друг избор — заповяда Лукас.

— Лукас, вие се притеснявате твърде много. Опитайте се да се отпуснете и се успокойте. Уверявам ви, че ще се държа разумно — усмихна се доверчиво Виктория.

Лукас се загледа в усмивката й и изпъшка.

— Нещо ми подсказва, че ще съжалявам за тази нощ.

— Глупости. Ще си прекараме чудесно.

— Някой ден, Вики, трябва да обсъдим прекратяването на нашата сделка.

Изведнъж тя застана нащрек.

— Вие се съгласихте да заплатя с каквото пожелая.