Джейн Кренц: Отдаването

Часовникът в хола удари полунощ. Това беше смразяващ звън. Красивата, старомодна, ужасно тежка рокля не й стоеше добре, понеже беше скроена за друга жена, и спъваше нейното безумно тичане по коридора. Тънката вълнена тъкан се заплиташе в краката й, заплашвайки да се смъкне при всяка отчаяна стъпка. Тя повдигна краищата на роклята високо, почти до колената, и хвърли един поглед през рамо.

Той се приближаваше към нея, преследвайки я като хрътка, полудяла от кървава страст, гонеща елен по степта.

Неговото лице, някога демонично красиво, довело една невинна, доверчива жена първо до брак, а после до гибел, сега бе маска на ужас и убийствено горяща ярост.

С обезумели и изцъклени очи, с разрошена коса, той я дебнеше с нож в ръката, който скоро щеше да се забие в гърлото й.

— Проклета кучка! — отекна неговият яростен вик надолу по стълбите за хола. Светлината на една мъждукаща свещ осветяваше страшното острие в ръката му. — Ти си мъртва! Защо не ме оставиш на мира? Заклевам се, че ще те изпратя обратно в ада, където ти е мястото, и този път ще го направя наистина. Чуй ме, проклет призрако! Този път наистина ще го направя!

Тя искаше да изкрещи, но не можеше. Единственото, което беше по силите й, бе да тича.

— Аз ще гледам как кръвта ти се стича по пръстите ми, докато пукнеш! — крещеше той, приближавайки я все по-близо. — Този път наистина ще умреш, мръсна кучко! Ти ми причини достатъчно болка!

Ужасът тичаше по петите й, а тя бе едва в подножието на стълбището. Поемайки си въздух, вдигна още по-високо краищата на роклята си и се затича по стълбите, придържайки се с една ръка за перилата, за да не падне. Щеше да бъде горчива ирония на съдбата да умре с пречупен врат, вместо с прерязано гърло. Той беше много близо, много, много близо. Тя чувстваше, че може и да не се спаси. Този път отиде много далеч, поемайки твърде голям риск. Игра ролята на дух и сега бе много вероятно да се превърне в такъв. Той щеше да се хвърли върху нея, преди да е достигнала последното стъпало.

Най-после намери доказателството, което търсеше. В яростта си той направи признание. Ако тя остане жива, ще има правда за бедната й майка. Но ставаше все по-очевидно, че това разследване ще й коства живота.

Скоро щеше да усети ръце му върху себе си, сграбчвайки я в някаква отвратителна пародия на интимна прегръдка. Така, както я бе плашил, когато беше по-млада.

След това щеше да усети ножа.

Ножът!

Мили боже, ножът!

Тя бе преполовила стълбите, когато грозният вик на преследвача й разгони сенките. Погледна назад и с ужас осъзна, че за нея до края на живота й полунощ щеше да означава кошмар.

Виктория Клеър Хънтингтън знаеше кога бе ухажвана. Тя беше достатъчно зряла за своите 24 години, за да разпознава изтънчените зестрогонци. Наследничките, преди всичко, играеха почтено. Фактът, че е все още сама и господарка на своето собствено огромно наследство, доказваше способността й да избягва лъскавите, измамни авантюристи, които се появяваха в живота й. Виктория отдавна беше решила никога да не става жертва на техния притегателен или необикновен чар. Но Лукас Мелъри Колбрук, новият граф Стоунвейл, беше различен. Той можеше да играе много добре ролята на ухажор. При това у него нямаше нищо примамливо, но сред ярките, безлични птици, този мъж беше като ястреб.

Виктория бе започнала да се чуди дали именно тези качества, които трябваше да я държат нащрек — силата и огромната воля на Стоунвейл — не я бяха привлекли към него. Нямаше защо да отрича — тя беше очарована от този мъж още преди да измине и час от запознанството им. Това привличане я обезпокои. В действителност, то бе твърде опасно.

— Страхувам се, че пак спечелих, милорд — каза Виктория, свали облечената си в елегантна ръкавица ръка и подреди ветрилообразно картите върху зелената филцова маса. После дари с ослепителна усмивка противника си.

— Моите поздравления, мис Хънтингтън. Късметът ви наистина работи тази вечер.

Стоунвейл, чиито сиви очи напомняха на Виктория за витаещи посред нощ призраци, не изглеждаше ни най-малко огорчен от тази загуба. Имаше по-скоро вид на доволен човек, чийто внимателно подготвен план току-що се бе осъществил. Същевременно излъчваше и чувство на хладна неприязън.

— Да, тази вечер щастието наистина ми се усмихна — промълви Виктория. — Някой може дори да заподозре, че има нещо нередно.