Джейн Кренц - Отдаването

Виктория си пое дъх, докато новите за нея, удивителни усещания я караха да трепери от желание. Тя искаше отново да му каже, че трябва да престане да я докосва толкова интимно, но знаеше, че няма да може. Поне не сега. Искаше още от това дяволско чувство, което само Лукас можеше да й даде.

— Кажи ми го с думи, съкровище! Толкова много ли искам? — неговият глас звучеше нежно, подканващо, опияняващо. — Единственото, което искам от теб, е да ми кажеш какво изпитваш. Това кара ли те да се чувстваш добре?

— Да. О, Лукас, да!

Той затвори очите си, за да не може тя да види изгарящото задоволство, което щеше да прочете в съсредоточения му поглед. Виктория се изви безпомощно срещу ръката му, която продължаваше да я изучава.

— Говори ми, съкровище! Говори ми! Кажи ми как се чувстваш, като те докосвам така — и той вкара нежно един от пръстите си в топлината й.

Тя изкрещя и задуши вика си в жилетката му.

— А така…

Тя се отдръпна, но усети, че не може да се насити на дългите му, чувствителни пръсти. Повдигна бедрата си, мълчаливо молеща за още, без да знае какво търси.

— Лукас, направи го отново! Моля те, докосни ме пак!

— Така ли, сладка моя? — неговите пръсти извършваха чудеса в горещата влага между краката й. — Божичко, Вики, ти си прекрасна. Отговаряш ми така, като че ли си създадена за мен.

— Моля те — едва можа да промълви тя, докато се извиваше и гърчеше от допира му. — Не знам… Не мога… Моля те…

— Да, знам. Ще го направя. Просто се отпусни, скъпа. Желаеш ли ме? — попита той отново.

— О, да, да, да…

След това тя не можеше нито да мисли, нито да говори — нещо се изви в нея — горещо, трептящо, влудяващо, — което изведнъж се освободи без предупреждение, разтърсвайки я от глава до пети. Слаби конвулсии я разтърсваха, но не й беше студено, нито чувстваше страх. Никога не бе изпадала в такова радостно-възбудено състояние. След това се отпусна върху гърдите на Лукас.

Толкова прекрасна! Толкова божествена, изгаряща страст!

Лукас обсипа цялото й лице с леки, успокояващи целувки, като отдръпна ръката си от бедрата й и набързо закопча бричовете й.

— Ще се побъркам, докато те чакам, но мисля, че няма да е дълго, нали, скъпа? Няма да бъдеш толкова жестока!

Докато си поемаше въздух, Виктория се поколеба известно време, преди да повдигне главата си от рамото му. Каретата вече забавяше ход. Все още прекалено замаяна, тя го последва. Той се усмихваше леко, с топло, разбиращо изражение в очите.

— Това беше… — тя облиза устните си. — Беше много необикновено.

— Мисли за това като за експеримент по естествознание.

— Експеримент? — независимо от необичайното състояние, в което се намираше, смехът като че ли извираше от нея, вливайки й животворни сили, и прогонваше чувствената летаргия, която я държеше в робство досега. — Вие сте направо невъзможен, милорд!

— Съвсем не съм — усмивката му беше нежна, но в очите му имаше смущаващ пламък. — Нещата, които искам да правя с теб, са съвсем в реда на допустимото. Някои може би са невероятни, но не и невъзможни.

Тя се беше втренчила в очите му, когато изведнъж осъзна, че каретата отдавна беше спряла. Поколеба се леко и прокара пръстите си по развързаното шалче.

— Мили Боже! Вече пристигнахме. Трябва да слизам, защото кочияшът ще си помисли, че сме заспали.

Тя се приготви, прибра бастунчето и палтото си. Докато отваряше вратата, забеляза, че той се движи много по-внимателно от обикновено. Намръщи се и скочи на земята.

— Добре ли си?

— Не.

— О, Боже, кракът ти.

— Това, което ме притеснява, не е кракът ми — той пристъпи зад нея и нагласи палтото си.

— Тогава какво има, Лукас? — Виктория го бодна.

— Нищо не можеш да направиш тази вечер относно това, уверявам те, но ще те потърся, за да разрешиш проблема в най-скоро време — той леко почука с бастунчето си по седалката на кочияша:

— Бъдете така добър да ме изчакате няколко минути. Връщам се веднага.

Кочияшът свали шапката си и с отегчена въздишка потърси плоското шише, което държеше под сандъчето си.

— Но, Лукас, какво има? Какво става? — го попита отново Виктория, докато бързаха надолу, по алеята, към градинската стена.

— Спомни си всички уроци по естествознание и по-специално възпроизводството при мъжките видове с подробностите по този въпрос и съм сигурен, че ще намериш отговора.

— О, Боже! — тя преглътна и почувства, че лицето й изгаря. Не беше съвсем сигурна какво точно той имаше предвид, но накрая смътно долови вероятната причина на неразположението му. — Божичко! Нямах представа… Много ли, ъ… много ли сте неразположен, милорд?