Джейн Кренц: Споделен сън

— Защо, по дяволите, всички ми задавате този въпрос?

— Легендите провокират любопитство — сухо отвърна Джил. — Е, какъв е отговорът?

— Не съм сигурен — призна Колби. — Вярваш ли в съдбата, Джил?

— Не.

— Аз също. Но понякога имам странното чувство, че това лято се върнах, за да открия Даяна.

— Изглежда достатъчно основателна причина.

Тя беше като в капан в нишата. Не можеше да си тръгне, докато не дойдеше съпругът й войн. Беше силна жена, която никога не беше чувствала необходимост от мъж, но сега отчаяно се нуждаеше от мъжа, който беше баща на детето й, въпреки че той беше мъртъв. Във външното помещение я грозеше опасност, нея и детето, което носеше. Единствено войнът можеше да я спаси от ужаса, който витаеше в тъмнината зад нишата. За първи път в живота си имаше нужда от помощта на мъж. Мисълта за това я ужасяваше.

Топлата мъгла от езерото я обгърна и замъгли сетивата й. Скоро болката щеше да дойде.

— Не. — Даяна се изправи в леглото, сърцето й биеше лудо, а широко отворените й очи се взираха в тъмнината.

— Даяна. — Колби се събуди до нея и я потърси с ръка. Привлече напрегнатото й тяло до себе си. — Какво има, скъпа? Какво става? Лош сън?

Спектър се приближи до ръба на леглото и допря носа си до голия крак на Даяна. Изскимтя въпросително.

Даяна си пое дълбоко въздух, потупа кучето, а после и Колби.

— Всичко е наред. Добре съм. Просто поредния сън. — Тя не направи опит да се освободи от прегръдката на Колби. Усещането на ръцете му около нея беше приятно, окуражаващо и силно.

— Поредния сън ли? За какво говориш, Даяна?

Тя се стресна от остротата в гласа му.

— Нищо особено. Просто откакто двамата с теб прекарахме онази нощ в пещерата „Окованата жена“, имам един и същ сън. Не го сънувам всяка нощ, това е за втори или трети път. Започвам да се уморявам от него.

— Един и същ сън всеки път?

— Не съвсем. Все едно всеки път сънувам различни епизоди от един и същ сън. Всички те се случват в пещерата. По-точно в нишата. Ти си виновен, Колби — добави тя и леко се усмихна. — Не трябваше да ми разказваш легендата за пещерата „Окованата жена“. Прекалено добър разказвач си. Очевидно подсъзнанието ми е попило историята и докато спя, си играе с нея.

— Ти сънуваш пещерата? — попита Колби и ръката му замръзна в косите й.

— Учудва ли те? — Озадачи се тя от странния тон в гласа му. — Колби, какво има?

— Знаех, че от онази нощ насам може някой сън да те е събуждал, но изобщо не осъзнавах, че…

— Какво не си осъзнавал? — попита тя настойчиво.

— Разкажи ми съня си.

— Няма много за казване. Сънувам, че се намирам в нишата и усещам заплаха от външното помещение. Обикновено очаквам някой да дойде да ме спаси, и съвсем не съм сигурна, че този някой ще пристигне навреме. Тази нощ сънят имаше нещо общо с факта, че съм бременна.

— Кого чакаш?

— Не знам. — Тя замълча. — Не, не е вярно. Чакам онзи идиот война, който отправи клетва към жената, която го уби. В съня си аз съм тази жена. — Даяна потрепери. — В съня си аз съм жената, която не може да живее, ако не зачене и не роди детето на онова ужасно място. Колби, разбираш ли какво се случи? Част от легендата се сбъдна. Аз забременях в тази пещера.

— Спокойно, скъпа. — Той я погали успокояващо по косата. — Ако въображението ти се развинти, ще трябва да започнеш да пишеш свои собствени романи на ужасите.

— Страшно е като си помисли човек.

— Само, когато си мислиш за това в два през нощта — отвърна Колби. — Трябва да ти призная нещо.

Тя вдигна глава толкова внезапно, че едва не се блъсна в брадичката му.

— Какво да ми признаеш?

— Не ме гледай така. Не бих посмял да мамя една амазонка. Просто щях да ти кажа, че не само ти имаш сънища, свързани с пещерата „Окованата жена“.

— И ти ли? — попита тя, развеселена. — От кога?

— От нощта, която прекарах там като тийнейджър — призна той.

— През последните двадесетина години си имал кошмари за пещерата? — Даяна сведе поглед към него и се опита да прочете изражението на лицето му на слабата лунна светлина. Сивите му очи пламтяха и той я погали по гърба нежно и сладострастно.

— Не са точно кошмари, но от тях се будя и от най-дълбокия си сън. А, ти кошмари ли сънуваш? Ужасяват ли те?

Тя се опита да помисли.

— Не съвсем. Поне, за сега не. Не се плаша до смърт, но те ми създават някакво усещане за припряност. Сякаш нещата ще се влошат. Колби, не съм чувала двама души да имат еднакъв сън.