Джейн Кренц - Сънят

Омръзнало му беше дружеското й поведение. Желаеше я и беше почти сигурен, че и тя го желае. Не бяха деца, а зрели възрастни хора. Нямаше нужда от игри. Мислено се закле, че отблъсне ли го довечера отново, той ще си тръгне. И този път няма да се върне.

Щеше да намери сили да пренебрегне факта, че умее да приготвя най-вкусните пържени зеленчуци в целия щат Орегон.

По дяволите!

Самозалъгваше се. Дори тя учтиво да му посочеше вратата довечера, той пак щеше да се види с нея на следващия ден. Щеше да уговори още една среща, а после още една, и така докато тя го допусне отвъд прага на спалнята си.

Имаше нещо в Даяна Прентис, което го очароваше.

Не, беше повече от очарование. Тя се превръщаше в идея — фикс, подобно на писателските му опити.

Извика образа й във въображението си и тутакси почувства как тялото му откликва. На четиридесет години не би трябвало да има подобни проблеми, рече си той, и леко се размърда, за да уталожи внезапното напрежение в дънките си.

От друга страна, мисълта, че все още е способен на подобна реакция му вдъхна смътна увереност.

Но защо точно Даяна Прентис?

Съвсем не беше някоя млада, висока едрогърда красавица от корицата на списание. Даяна беше на тридесет и четири, по-скоро ниска със стегната фигура.

Строг, правилен нос. Решителна брадичка. Високи скули. От усмивката й се излъчваше топлината на женски тайни и палавост.

Единственото ефектно нещо у нея беше цветът на очите й. Колби беше дълбоко заинтригуван от тези очи. Дълго се беше опитвал да установи точния им нюанс. Накрая се спря на лешников цвят. В качеството си на писател би трябвало да намери по-добро описание, даваше си ясна сметка той. Но не беше лесно да се намери дума, която да съчетава чудната смесица от тюркоазно, зелено и златисто в очите на Даяна, чиито външни краища бяха леко насочени надолу. Навеждаха го на мисълта за екзотична и тайнствена котка. Чувствена, но неукротима. По собствено желание би се отдала на някой мъж, но едва ли някой би могъл да я застави.

С косата й беше по-лесно. Цветът й определено беше кестеняв. Бледозлатист в комбинация с разкошно кафяво. Седмици наред Колби изпитваше желание да плъзне пръсти в гъстите й коси със сладко ухание. Представяше си как нежно я прегръща и я полага на килима от зелена трева, как я люби, докато я напуснат силите да го отблъсва.

Докато се стопи енергията й да го върти и мотае.

Докато напълно му се отдаде.

Трябваше да му се отдаде. Как не го разбираше? Тя му принадлежеше. Винаги му е принадлежала. Не можеше вечно да му отказва.

Намръщи се и се почувства неловко от странния обрат на мислите си. Не беше в стила му да мисли за дадена жена с такова настървение и собственическо чувство.

По дяволите. Отново изпадаше в размисъл.

Колби Савагар простена, отвори очи и се загледа в избледняващото зарево на залеза. Скоро планинската долина щеше да потъне в тъмнина. Камъкът, върху който лежеше, бързо губеше топлината, която беше поглъщал през деня.

Високо горе прелетя птица в последен опит да потърси храна, преди да намери гнездото си в извисяващ се наблизо бор. Колби се заслуша и му се стори, че чу как мъжкарят викаше женската, но не можеше да бъде сигурен. Тук горе над водопада беше трудно да се долови какъвто и да е шум. Постоянният рев на пенестата вода, която се сгромолясваше по скалата, поглъщаше почти всички звуци.

Колби се размърда върху огромната скала, обърна се на една страна и се подпря на лакът. Сгъна крак да запази равновесие, надвеси се над ръба и се взря в пенещата се вода. Беше настъпил моментът за ежедневното шоу на светлината. Не желаеше да го пропусне.

Под него водопадът „Окованата жена“ си проправяше път между скалите и сякаш извираше от тайнствените дълбини на планината. Необузданата вода представляваше тежка, блестяща стена, висока над триста фута, която се сгромолясваше направо в реката.

Но Колби знаеше, че щом лятното слънце залезе, за минути древното було щеше да се обагри в кърваво чернено. Странното отражение на сумрака върху водопада винаги го омагьосваше.

Той изчака да се появи първата цветна светлосянка в мъглявината, която винаги обгръщаше водопада „Окованата жена“. Слънцето слезе още малко зад планината. Небето изригваше в ярко златисто, оранжево и жълто. Деликатните нюанси докосваха огромните бели талази вода и се отразяваха. За миг от скалата сякаш се изсипа злато.