Джейн Кренц: Сънят

— Какво искаш от мен? — най-после безпомощно попита Даяна — Няколко сеанса? Връзка за една нощ.

— На глупак ли ти приличам? Днес само онези с пилешките мозъци правят любов за една нощ.

— Така е — с готовност се съгласи Даяна. — Та, какво искаш?

— Не е ли ясно? — Той мушна ръце в задните си джобове и неспокойно закрачи из малката стая. — Искам любовна връзка с теб.

— За няколко дни? Седмици? Може би за лятото?

Той я стрелна с пламтящ поглед.

— Да може би за цялото лято. Може би за по-дълго. Докато трае, за Бога. Докато и двамата се чувстваме добре. По дяволите, кой би могъл да отговори на такъв въпрос? Винаги ли трябва да получаваш отговор.

Даяна сплети пръсти и се загледа в тях.

— Аз съм делова жена — обясни тя тихо и някак извинително. — Обичам отговорите. Склонна съм първо да меря и после да режа.

— Всеки мъж ли, който се интересува от теб, е подложен на такова мъчение? Нужно ли е да анализираш всичко до побъркване? Да получаваш всички отговори, преди да поемеш какъвто и да е риск? Нищо чудно, че не си омъжена.

Даяна бързо вдигна глава, усещайки яростта в себе си.

— Махай се оттук.

Долавяйки суровата й ярост, той спря да крачи.

— Съжалявам — измърмори той. — Прекалих.

— Да, така е. Искам да си тръгнеш. Веднага.

Той отново прокара пръсти през косата си.

— Виж, забрави последните ми думи. Става ли? Нямах право.

— Никакво при това. А сега си тръгвай, преди да насъскам кучето.

Спектър услужливо изръмжа и се изправи. Внимателно следеше Колби, всяка гънка на масивното му тяло тръпнеше в очакване.

— Не ме заплашвай с проклетото си куче. — Колби хвърли на Спектър мрачен поглед и се отправи към Даяна. — Ако искаш да ме изхвърлиш, направи го сама.

— Опитвам се.

Колби се спря на няколко крачки от нея, в погледа му имаше мъжка ярост и още нещо, нещо, което можеше да бъде и отчаяние. — Казах, че съжалявам.

Даяна вдигна брадичка.

— Защо си правиш труда да се извиняваш? Сигурна съм, че говореше сериозно.

— Не, не е така — избухна той. — Повярвай ми, искрено съжалявам за всяка дума. Иска ми се да бях си държал езика зад зъбите.

Даяна се приближи до вратата и я отвори.

— Добре. А сега, моля те, напусни.

— Даяна, почакай. Искам да говоря с теб.

— Няма за какво да си говорим.

Той бавно закрачи към отворената врата.

— Чудя се дали ще съжаляваш, колкото и аз.

— Вероятно не — сухо отвърна тя. — За нищо не съжалявам.

— Щастливка. — Той мина покрай нея и излезе в нощта.

Даяна затвори вратата след него и се облегна на нея.

Навън в двора двигателят на черния джип на Колби ревеше до Бога. Даяна се заслуша за миг. После си пое дълбоко въздух и погледна Спектър.

— Мисля — рече тя на кучето, — че току-що направих може би една от най-големите грешки в живота си. Или е това, или просто се избавих на косъм от изключително опасна ситуация.

Спектър се приближи и се облегна на нея, предлагайки й мълчалива утеха. Даяна несигурно погали козината му.

Понякога този човек ме плаши, Спектър. Но и ме привлича. Не мога да се отърся от чувството, че го познавам от някъде другаде, от някое друго време. Част от мен казва, че той е опасен, но не мога да проумея откъде съм разбрала това. И защо имам това странно усещане, че той има нужда от мен? Още по-зле, защо аз имам нужда от него?

Алена мъгла го забулваше и край него ревеше червена вода. Водопадът се беше превърнал в кръв.

Високо над него бяха зинали като паст черните дълбини на пещерата. В дълбоките й сенки се криеше входът. В това тайно място се раждаше мъчителното усещане за желание и отчаяние, което го връхлиташе болезнено.

Той се изкачваше нагоре зад водопада с ясното съзнание, че няма да намери покой, докато не задоволи любопитството си за онова, което го примамваше в пещерата. Не можеше да си тръгне, преди да свърши онова, което се полага. Но знаеше, че сам не би могъл. Той имаше нужда от нея. Този път тя трябваше да дойде при него по собствено желание, в противен случай и двамата попадаха в капан завинаги.

Колби се стресна и се събуди. Тръпки лазиха по гърба му, докато и последната картина от съня му не избледня. Положението се влошаваше. През последните двадесет години беше сънувал този сън много пъти, но толкова краен, толкова истински и толкова смущаващ, както това лято, никога не беше го чувствал.

Той седна и свали нозе от леглото. Понечи да включи лампата, но в последния момент се отказа.

Нямаше нужда.