Джейн Кренц - Сънят

Колби простена, когато Даяна вдигна ръце, за да обгърне шията му.

— Точно така, мила. Ето, вече схващаш. Така трябваше да се случи. Защо по дяволите беше толкова упорита и неуловима през последния месец? — Устните му жадно докоснаха нейните и той я притисна към стройното си и напрегнато тяло.

Тя очакваше целувката и въпреки това й се стори поразително неочаквана. Близостта на прегръдката беше екзотична, едва ли не неземна, и въпреки това най-естественото нещо на света.

Сякаш се срещаше с някаква нова мъжка форма на живот. Сякаш тя го беше познавала в някакво друго време и място, познаваше го и се страхуваше от него.

Точно такъв беше си представяла Даяна вкусът на целувката му, но същевременно устните му бяха нови, странни и измамни. Той беше жаден, и тя го знаеше, но откриваше в себе си неистово желание да откликне.

Колби стегна прегръдката си около нея и Даяна почувства как твърдината в тялото му от кръста надолу нежно напираше към нея. Той я желаеше и не го криеше. Нещо в нея се пречупи и огнената целувка заплаши да излезе извън контрол. Сякаш цял живот беше чакала точно този мъж и неговата целувка.

Даяна смътно усещаше как ръцете на Колби се плъзгаха, гладеха и изтръпваха от желание, докато достигнат заоблените й части. Почувства върховете на пръстите му да докосват гърдите й и това я изпълни с нега и топлина. Когато той обхвана бедрата й и я притисна към стегнатото си тяло, Даяна тихо изстена.

Мъжът отлепи устни от нейните бавно и неохотно и заговори, докато изваждаше ризата от панталоните й.

— Знаех, че ще се получи с теб — ниско рече Колби и пое уханието на косите й. Ръцете му трепереха от силното желание. — Гореща, сладка и неистова. Имам усещането, че съм те чакал много, много дълго време.

— О, Колби, бих искала…

— Шшт. Не говори. Не сега. — Той прокара пръст през устните й. Погледът му пламна, щом се спря на изпълненото й с въпроси лице. — Първият път ще стане бързо, грубо и диво. Но по-нататък, ще го правим бавно и лесно, обещавам ти. Ще станем ценители. Но не и първият път. Сега те желая твърде много. — Ръцете му се движеха под ризата й и търсеха нежните извивки на гърдите.

Тихият звук при откопчаването на сутиена извади Даяна от унеса. Тя бързо премигна, опитвайки се да избистри мислите си. Имаше необичайното усещане, че важни части от нея се разпиляват, понасят се диво и не могат да бъдат овладени. С боязън си помисли дали мушицата не чувства точно това, когато приближава пламъка.

Примитивните й женски инстинкти я завладяха, връщайки я в безопасното пространство.

— Не. — Гласът й беше тих и умоляващ. — Не, Колби — повтори тя по-твърдо. — Не сега. Не тази вечер. Не… не съм готова. Искам да помисля. Не така си…

Той я накара да замълчи с нетърпелива целувка, а дланите му собственически погалиха втвърдените зърна.

— Желая те.

— Не е достатъчно.

— И ти ме желаеш.

— И това не е достатъчно. Моля те, пусни ме.

За миг Даяна не знаеше дали той ще я пусне. Но знаеше, беше дяволски сигурна, че ако не я освободи от прегръдката си, тя щеше да се върне до ръба на пропастта и този път щеше да потъне в кадифената тъмнина заедно с него.

Не беше готова за такова нещо. Още не. Твърде много неща не знаеше и не разбираше в този човек.

Изведнъж той отпусна ръце. Колби се обърна и яростно се отдалечи от нея. Прокара енергично пръсти през косата си. Спря се пред прозореца и се загледа в нощта.

Спектър го наблюдаваше отблизо, но не се помръдваше.

— Какво ти става? — попита Колби, без да се обръща. Резкият силует на раменете му неоспоримо доказваше променливото му настроение. — Защо винаги ме насърчаваш, а после ме отрязваш? Така си играят тийнейджърите. Ти не си дете.

Даяна затвори очи.

— Не съм. Бързо схващаш. Не съм точно дете. — Тя отвори очи и се загледа в гърба му. — Но, и ти не си. Защо е тази демонстрация на внезапно избухване на нерви, когато не успявам да загася пожара, както казват хлапетата? Колби, ти си на четиридесет. Твърде стар, за да се държиш като тийнейджър на задната седалка в колата, кой го не получава, това, което иска.

Колби рязко се извърна. Сивите му очи преливаха от непонятни емоции.

— Съжалявам — лаконично рече той. — Предполагам, че неправилно съм разбрал знаците.

— Мисля, че в това имаш право — веднага отвърна тя, а сърцето й се сви. Не по този начин искаше да завърши вечерта.

Той не помръдна. Дълго се гледаха, но никой не предприемаше стъпка към уталожване на напрегната ситуация.