Джейн Кренц: Сънят

След няколко секунди то се превърна в огън.

А огънят в кръв.

Колби седна, обгърна с ръка коленете си и се загледа в падащата алена вода. Времето спря.

След миг слънцето се скри и водопадът придоби нормалния си цвят, сив и блестящ в сенките на вечерта.

Колби вдигна глава и се взря над водата в покривите на градчето, кацнало на речния бряг.

Може би все пак беше грешка, че се върна. Какво очакваше да намери тук? През последните двадесет години нищо не беше се променило във Фулбрук Корнърс.

Водопадът, както винаги досега ставаше кървавочервен при залез-слънце, и Колби откри, че все още мрази родния си град, както винаги досега.

Единственото различно нещо това лято беше присъствието на Даяна Прентис. С тази мисъл Колби стана и тръгна през развълнуваното море от масивни скали, очертаващи върха на водопада „Окованата жена“.

Даяна щеше да го чака. Беше го поканила на вечеря и той обеща да занесе виното.

Помръкнал, мъжът се чудеше дали не беше обречен да прекара още една вечер в състояние на неудовлетворено сексуално напрежение. После отново се замисли защо понасяше изобщо това положение.

Въпросът му нямаше отговор, подобно на въпроса защо беше дошъл да прекара лятото във Фулбрук Корнърс.

— Успокой се, Спектър, ще получиш вечерята си. Знаеш, че откакто си се преместил да живееш при мен, не си пропуснал нито едно хранене. — Даяна Прентис се засмя мило на огромното кафяво куче, което седеше в очакване до стола й. Тя посегна да го почеше по ушите, а то се доближи и сгуши тежката си муцуна в скута й. — Честна дума, човек би си помислил, че кучето страда от недояждане.

— Може би, но преди да те срещне. — Колби погледна огромното животно с отвращение. Между него и това чудовище нямаше и помен от любов, и двете страни го знаеха. В присъствието на Даяна и двамата бяха достатъчно любезни, но до това се свеждаха отношенията им. — Или може би стомахът му е бездънна яма. Даяна, това е най-грозното куче, което някога съм виждал. Никакъв чар. Никакъв мил нрав. Не знае да прави номера. Изобщо с нищо не може да се похвали. А аз харесвам кучетата.

Даяна мило се усмихна и погледът й светна закачливо.

— Той има много високо мнение за теб, когато не си тук.

— Обзалагам се, че е така. Би прегризал гърлото ми още преди да ме погледне. — Колби леко се усмихна и зъбите му блеснаха. — Понася ме, защото се страхува да не те обиди. Вероятно се тревожи, че ще намалиш дажбата му, ако придобие навик да разкъсва гостите ти на вечеря.

— Ако е достатъчно умен да си помисли такова нещо, тогава едва ли можеш да го наричаш тъпо куче.

— Никога не съм казвал, че е тъп. Просто не е симпатичен.

— Да — замислено се съгласи Даяна, — той не е това, което ти наричаш симпатичен. Но, аз пък не търся симпатични. — Ако беше така, мислено добави тя, нямаше да те забавлявам тук и сега във вилата си, Колби Савагар.

Колби беше всичко друго, но не симпатичен. Като Спектър, беше силен, красив и без съмнение опасен, ако го предизвикат. Но истината беше, че за миналото на Колби тя знаеше толкова, колкото и за миналото на своето куче. Знаеше, че Колби има апартамент в Портланд, че е на четиридесет и че изглеждаше на годините си. По лицето му имаше няколко безкомпромисни бръчки.

Черната му коса беше леко посребрена в областта на слепоочията. Би изглеждал достопочтен, ако имаше приятните, правилни черти на повечето успели бизнесмени, лекари или адвокати. Но чертите му бяха различни и сребристите нишки в косата му придаваха вид на ранен вълк след схватка.

През няколкото седмици, откакто го познаваше, Даяна го беше виждала само по дънки, избелели дънкови ризи и износени спортни обувки. Униформата му прилягаше по необясним начин.

— Откъде взе това чудовище? — попита Колби нехайно, докато си похапваше от пържените зеленчуци на Даяна.

— Намерих го в общинския обор. — Даяна се усмихна като си спомни. — Само се погледнахме и разбрахме, че сме родени един за друг.

— Аха. Или по-скоро той те погледна и позна нежното ти докосване. Предполагам, че за да попадне в обора, сигурно е имало достатъчно основателна причина.

— Бил е изоставен. — Тя поглади твърдата козина на кучето и Спектър се облегна на крака й. Бдителните му кафяви очи я погледнаха с открито обожание.

— Но, фактът, че някой е допуснал да го изостави, не ме учудва. Така или иначе, какво представлява той? Освен, че е наполовина дракон.

— Не съм сигурна. Жената в обора каза, че в потеклото му има родезийски риджбек, но не знаеше за останалите породи.