Джейн Кренц - Споделен сън

— Джил, запознай се с Даяна Прентис. Даяна, това са Джил Торп и съпругата му.

— Приятно ми е — любезно отвърна Даяна и се усмихна някак пресилено. Докато поздравяваше мъжа и жената на прага, в погледа на пъстрите й очи се прокрадна сянка. Семейство Торп бяха шестдесет годишни, приятно облечени и приветливо усмихнати. — Колби много ми е разказвал за вас.

— Обзалагам се, че е така — усмихна се Джил Торп, докато поемаше ръката на Даяна. — Обясни ли ти, че преди двадесет години аз бях добрият с бялата шапка, а той беше най-големият „разбойник“ в града, или може би е поукрасил миналото, за да се представи в добра светлина?

— Да, спомена ми, че сте били шериф във Фулбрук Корнърс, когато той е бил в гимназията. Според мен, между вас двамата е имало, по думите му, враждебност — рече Даяна.

— Враждебност ли, Колби? — Джил повдигна гъстите си посивели вежди. — Странна формулировка. — Той се обърна към съпругата си. — Не мога да си спомня колко пъти са ме будили през нощта, за да ми кажат, че момчето Савагар отново организира надбягване по Ривър Роуд. В годината, когато той си взе онази корвет, загубих съня си.

— По онова време едва ли имаше нещо по-интересно да правиш през нощта — рече Колби суховато. — Тогава още не беше женен за Ивлин.

— Вярно — съгласи се Джил и леко се усмихна. — Но това беше преди двадесет години, Савагар, и дори в твоите очи да съм изглеждал възрастен, все още не бях прехвърлил средата на живота си. Всъщност, бях не по-възрастен от теб сега. И ти не си женен, но се обзалагам, че не прекарваш нощите си сам.

Колби забеляза лека червенина по страните на Даяна, но не реагира.

— Ей, Джил, ако знаех, че моите надбягвания пречат на любовния ти живот…

— Тогава щеше да организираш два пъти повече надбягвания по Ривър Роуд — довърши изречението му Джил.

Ивлин се усмихна на Даяна.

— Ако бях на твое място, скъпа, не бих обръщала много внимание на историите, които мъжете разправят за миналото си. Те винаги преувеличават.

— Ще го запомня — рече Даяна и отново се усмихна пресилено. — Заповядайте, седнете, Ивлин.

Колби си помисли, че ако беше чувствителен, разбиращ и наистина съвременен мъж, може би щеше да провокира повече съчувствие към Даяна. Очевидно тя беше нервна. Или по-точно скована от страх. Което само по себе си, беше забавно, тъй като Даяна не се плашеше току-така. Той често мислеше за нея като за личната си амазонка.

И макар да не беше прекалено съчувствен, му беше ясно, че тази вечер Даяна имаше основателна причина да е объркана. В края на краищата, беше на тридесет и четири, неомъжена и посветена на кариерата си жена. Последното нещо, което беше очаквала или планирала на този етап от живота си, беше бебе. Но днес тя осъзна факта, че е бременна.

На Колби му беше трудно да извика в себе си съчувствие, разбиране и всички онези съвременни мъжки усещания, тъй като той беше бащата. Не се опитваше да запази чувствата си за себе си, напротив, откри, че положението никак не го радва. Всъщност, не се изненада, когато тя му съобщи за бебето. Някакво шесто чувство му подсказа, че онази нощ в пещерата тя беше заченала.

Колби реши, че именно безнадеждно примитивното, шовинистичното, собственическото мъжко начало в гените му провокираше в него едва ли не еуфория и удовлетворение от ситуацията. Даяна би го удушила, ако узнаеше мислите му.

Той нямаше намерение тя да забременява. Та нали Колби вече си имаше деветнадесетгодишен син, и както често беше казвал на Даяна, що се отнася до бащинските му задължения, той вече ги беше изпълнил.

Но сега, когато тази непредвидена бременност беше факт, Колби смяташе, че е готов да се справи.

Никак не беше сигурен, че Даяна е готова. Тя все още се чувстваше като в унес.

— Да, седнете — Колби непринудено покани гостите си и им посочи двата изтъркани стола във всекидневната. — Ивлин, какво желаеш?

— Чаша бяло вино — отвърна възрастната жена с усмивка и се настани до съпруга си.

— За мен уиски — обади се Джил. — Изглежда това място никак не се е променило — добави той, докато сядаше върху износената дамаска на тежкото кресло. Той обходи с преценяващ поглед простия и запуснат интериор на двуетажната къща.

— След смъртта на леля Джес не съм правил нищо по къщата — обясни Колби, докато наливаше питиета на гостите. — Предложих я на фирмата за недвижими имоти на Лари Броктън и му казах да я дава под наем, докато може. Наредих му да не влага пари в нея повече от необходимото.