Джейн Кренц - Споделен сън

— Ей там. В момента паркира, виждаш ли? Не можеш да чуеш двигателя. Шумът от водопада е много силен.

— Изключил е светлините си — бавно каза Колби, докато се взираше в слабото отражение на лунната светлина върху елегантната броня на колата. Формата на тази броня му навя спомени.

— Може би не иска да ни безпокои.

— Да се махаме — внезапно каза Колби. Той повдигна Даяна от скута си. — Хайде, скъпа. Премести се там.

— О, главата ми. — Даяна разтърка върха на главата си, която удари в покрива. — Не ми казвай, че се срамуваш, че някой може да ни познае. Вероятно са двойка тийнейджъри, които са тук по същата причина, поради която и ние сме тук.

— Всички в града познават тази кола. Достатъчно много са я виждали, докато Брандън беше тук. — Той превъртя ключа на стартера.

— Ще си помислят, че Брандън е в нея.

— Утре, когато научат, че аз съм карал колата, ще разберат, че двамата с теб сме били вътре. Забрави. И без това в града се говори достатъчно много за нас. Няма да позволя на хората да казват, че Савагар не се е променил ни на йота през последните двадесет години. Ще си умрат от смях в пощата.

Колби завъртя колелата, щом двигателят запали. Малката мазда изхвърча от паркинга и влетя в Ривър Роуд. Не запали светлините, докато не се отдалечи на сто фута от водопада.

После погледна в огледалото за обратно виждане и разбра, че другата кола го следва. Черният корвет беше точно зад него.

— Колби, какво има? Защо намаляваш? — Даяна се обърна и се взря в тъмния силует на колата, която ги следваше по петите. Не виждаше нищо, освен светлината на фаровете.

— Опитвам се да кажа на този зад нас, че не съм в настроение за надпревара.

— Смяташ, че е някакво хлапе, което иска да те предизвика да се състезавате?

— Някои неща не се променят, особено в малки градчета като Фулбрук Корнърс.

— Стари спомени ли ти навява? — попита небрежно Даяна.

— Направо ме подлудява.

— Но той не ни подминава. — Даяна с изненада затаи дъх. — Колби, наближава ни. Ето го. Ще ни блъсне, ако не внимава.

— Виждам го. — Изведнъж гласът на Колби прозвуча много студено. — Обърни се напред и затегни колана си.

— Но, Колби, мисля, че…

— Направи го — рязко отвърна той и погледна в огледалото за обратно виждане. С крак натисна газта. Маздата се изстреля напред и изхвърча надалеч от тежкото чудовище зад нея.

Даяна не се опита да спори. Нещо не беше наред и Колби беше решил, че са в беда. Искаше да го попита какво възнамерява да направи, но й мина през ума, че не е сега моментът да го разсейва.

Маздата се движеше много бързо надолу по безлюдното и тясно шосе. Колата отзад набираше скорост като орел, който се спуска към жертвата си на земята.

— Този отзад или ме предизвиква за надпревара, или за бой — безпристрастно отбеляза Колби.

— Доколкото разбирам, ние приемаме надпреварата. — Даяна затаи дъх, когато Колби превключи скоростта на един остър завой.

— Нямам намерение да спирам, за да се бия. Още повече, че не знам колко човека са в колата и дали шофьорът не носи оръжие. Много ненормалници има в днешно време.

Даяна затвори очи, когато колата излезе от завоя със свистене и бързо набра скорост. Отвори ги отново, когато чу рева на двигателя преди следващия завой.

— Спомняш ли си добре този път, Колби? — попита тя като се опитваше да звучи спокойно и уравновесено.

— Като опакото на ръката си.

— Много успокояващо. — Тя се хвана за таблото и с двете ръце, когато маневрената кола навлезе в завоя. След няколко секунди излязоха от завоя с рев. Чудовището все още беше по петите им.

— С последния завой онзи имаше малко проблеми — забеляза Колби и бързо погледна към страничното огледало. — Колата му е мощна, но не умее да я владее.

— Разбирам. — Даяна се стараеше в гласа й да не се долови колебание. Достраша я, много. Помисли си за всичките пъти, когато Колби се беше надпреварвал по пътя заради силните усещания и залози, а после се сети за случаите, когато тя самата беше превишавала ограничението на скоростта с пет мили. Можеше да ги преброи на едната си ръка.

Наистина беше водила затворен живот.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че едва не загубих състезанието на завоя на моста? — попита Колби.

— Да.

— Сега ще се опитам отново. Макар, че е малко коварно. Дръж се здраво и не изпадай в паника.

— Добре. — Не можеше да не изпадне в паника. Тя вече беше в шок. Острият завой до моста приближаваше бързо на светлините на колата и Колби влезе в него с висока скорост.