Джейн Кренц - Споделен сън

Щяха да паднат в реката. Даяна беше сто процента сигурна. Тя затвори очи и хвана стомаха си с ръце. В момента си мислеше само за бебето. За първи път осъзна, че съществото, което растеше в утробата й, е конкретно и уязвимо. Беше толкова реално, че тя почувства непреодолим порив да го защити.

Чу се остро свистене на гуми, чийто екот сякаш нямаше край. Даяна чакаше неизбежното, но то така и не се случи. Маздата изхвърча от острия завой без драскотина. Зад тях се чу унищожителният звук от спирачки.

— Изпуснах ги — рече Колби с овладяно задоволство докато гледаше в огледалото за обратно виждане — Или по-точно те си изпуснаха нервите. Мислех, че и той ще вземе завоя, но в последната минута разбрах, че няма да успее. И по-добре. Ако беше достатъчно бърз в завоя, за да ни догони, щеше да падне в реката.

— Свърши ли се?

— Да. Не ни преследва вече. — Колби постепенно намали скоростта.

Даяна си пое дълбоко въздух и погледна мрачния профил на Колби. Той й хвърли бърз, окуражителен поглед и тя отново затвори очи.

— Хареса ти, нали? Аз умрях от страх, а на теб ти хареса — тихо го обвини тя.

— Не, не ми хареса. Просто се радвам, че всичко приключи. Какво ти е на стомаха?

— Нищо. — Тя разбра, че все още държи корема си с ръце. — Просто… когато влязохме в последния завой, си мислех само за… — Тя се поколеба.

— За бебето? — тихо попита той. — За това ли си мислеше?

— За първи път ми изглеждаше реално. Достраша ме, че нещо може да се случи.

— Мен също — мрачно отвърна Колби. — Изплаших се, че нещо може да се случи на теб и на бебето. Затова реших да се откача от този в колата. Преди двадесет години това не би представлявало проблем. Щях да знам кой е в колата и най-лошото, което можеше да се случи, е ръкопашен бой с другия шофьор. Ти щеше да си в безопасност. Но днес човек не може да знае що за особняци са тези, които се опитват да ти правят номера посред нощ. Беше по-безопасно да се измъкна от корвета, отколкото да спра и да рискувам да се озовем лице в лице с някакъв психопат.

Даяна преглътна.

— Прав си. Не трябва ли да се обадим в полицията?

— Утре ще проверя. Ще говоря с Джил и с новия, Рой Барнс, който е на негово място сега.

— Добра идея. — Даяна мушна ръце между коленете си, за да спре треперенето.

— Ако можехме да видим колата по-добре.

— Ти каза, че е корвет?

— Стар корвет. Класик.

— Като онзи, който ти си шофирал навремето?

Колби не отговори на въпроса й, а рече замислено:

— Еди Спунър би си спомнил, ако е поправял подобна кола. Утре ще говоря и с него. Сигурна ли си, че си добре, скъпа?

— Добре съм, честно.

— Адреналинът ще спадне след малко. Поеми си дълбоко въздух.

— Вече го направих. Може би наистина съм водила затворен живот като ученичка в гимназията. Мисля, че не ме бива за този див начин на живот.

— Не се занасяй. Ти си смела, жено. Дори не изкрещя. Държа се като герой.

— Благодаря, господин Савагар. Не мога да ви обясня какво значи това за мен. — Но Даяна осъзна, че се усмихва. Колби беше прав. Адреналинът бавно спадаше. — Мога ли да ви направя комплимент за шофьорските ви умения? Много впечатляващи. Дори и без кожено яке.

— Благодаря.

— Какво е тук смешното? — попита Даяна.

— Просто си мислех. За пръв път се надбягвам с жена в колата.

— Радвам се, че правим някои неща по начин по-различен от времето, когато за първи път си ги правил тук във Фулбрук Корнърс.

— Всичко е различно с теб, Даяна. Не го забравяй.

Направи й впечатление внезапното напрежение в гласа му. Тя замълча за момент, докато Колби завиваше по тясното мостче над реката.

— Колби?

— Да, скъпа? — замислено рече той, но умът му беше някъде другаде.

— Ти си невероятен шофьор.

Той я погледна изненадано.

— Благодаря.

— Радвам се, че тази нощ беше ти зад волана, а не аз или Брандън.

Нещо в гласа й привлече вниманието му.

— Защо го казваш?

— Защото мисля, че онзи в колата търсеше кръвопролитие, не само надпревара. Мисля, че който и да е бил, с удоволствие щеше да ни натика в реката, ако имаше тази възможност.

— Скъпа, успокой се. Въображението ти се развихря. Сигурно е бил някой тийнейджър, който търси екшън по Ривър Роуд. Както ти казах, някои неща никога не се променят.

— Онзи беше истински терорист, Еди. Не беше просто хлапе, което се опитва да се надпреварва. Търсеше кръвопролитие. Дори Даяна го усети, въпреки че й казах, че случилото се е просто нормална надпревара по Ривър Роуд. Но не беше така, не поне както го правихме ние преди двадесет години. Толкова много ли са се променили нещата оттогава?