Джейн Кренц - Споделен сън

— Добре е, че очаквам още едно дете — обърна се Колби към Даяна, — защото Брандън почти няма шансове да оцелее до следващата седмица.

— Най-после сами. Помислих си, че тези хора никога няма да си тръгнат — заяви Колби няколко часа по-късно и започна да разкопчава ризата си.

— Какво? — извика Даяна от банята. — Не чух какво каза.

— Казах, че си помислих, че този проклет прием никога няма да свърши.

— Много мило от страна на Ивлин Торп, че го организира за нас. Изненада ли се, че толкова много хора дойдоха?

— Стъписан е може би по-точно. Сигурно са дошли само защото са разбрали, че ще има безплатно пиене и торта.

— Дойдоха да видят теб, Колби. Те искаха да те поздравят. Ти си местната знаменитост, ако все още не си разбрал. Какво е чувството да се върнеш след двадесет години във Фулбрук Корнърс и да откриеш, че си легенда?

— Дяволски странно, ако искаш да знаеш. И не се поддавай на всичките тези усмивки и сърдечни ръкостискания. Някои от хората, които днес щедро раздаваха благопожелания, са същите, които навремето не искаха да излизам с дъщерите им и с нетърпение очакваха да свърша в затвора след двадесет години.

— Е, ти не стигна дотам. Ти им доказа противното. И сега се гордеят с теб.

— Не съм убеден. Всички те дойдоха днес от чисто любопитство — измърмори той. Но изглежда не беше особено подразнен.

— Не бъди такъв мърморко. Нашата първа брачна нощ с. Надявам се, че си планирал нещо романтично.

— Възнамерявам да скоча отгоре ти, веднага щом изнесеш малкото си задниче от банята.

— Не бързай, сърце мое. — Даяна навлече халата с прасковен цвят, който майка й й беше подарила и се огледа в старото, пропукано огледало. Определено той беше най-сексапилният халат, който някога беше обличала.

— Даяна?

— Да, Колби?

— Майка ти ми хареса.

— И тя те хареса. Много мило от страна на Брандън, че я взе от Портланд и я закара до летището тази вечер.

— Очаквах да е по-различна.

— В какъв смисъл?

— О, не знам. От това, което си ми разказвала за миналото си, за това как баща ти я зарязал, след като забременяла от него и всичко останало, очаквах да е по-огорчена от мъжете изобщо и особено от съпруга на дъщеря си.

— Мама не е такава.

— Разбрах го. Много се радва за бебето. Каза ми, че се страхувала да не би фактът, че те е отгледала сама, да те затвори за мъжете. Била си толкова категорична, че няма да се доверяваш на мъжете, че тя се опасявала, че никога няма да се… — Колби внезапно млъкна. — Страхувала се, че никога няма да поемеш риска да се омъжиш, да не говорим за бебе. Всъщност, тя ми благодари, че се вмъкнах в живота ти и го преустроих.

— Типично за мама — рече Даяна и простена. Беше готова, както никога досега. — Колби?

— Да, скъпа.

— Излизам. Не скачай върху ми веднага, става ли? Искам да разгледаш халата ми. Красив е.

— Не ме е грижа колко е красив. По-добре изглежда, когато го съблечеш.

Даяна внимателно отвори вратата. Колби беше в отсрещния край на спалнята. Стоеше с гръб към нея и правеше нещо върху тоалетната масичка. Беше свалил лампата ниско долу и тя видя, че е облечен само със сексапилните си боксерки. На слабата светлина широките му рамене сякаш тлееха. Тя забеляза сребърните нишки в тъмната му коса и сърцето й лудо заби. Всеки път, щом го погледнеше, й прималяваше.

Даяна си мислеше дали той осъзнава колко много го обича тя. Нямаше смелост да му го каже. Едва сега започваше да го осъзнава самата тя.

— Колби?

Той се обърна, в ръцете си държеше малка ваза с диви цветя. Сивите му очи бавно се насочиха към нея.

— Не мога да повярвам — рече най-после той.

Даяна го погледна неразбиращо.

— Какво не можеш да повярваш?

— Че най-после ми принадлежиш. — Той се сети, че държи цветя. — Ето, за теб са. Набрах ги тази сутрин и ги сложих във вода да са свежи, докато се върнем от гражданското. Не е кой знае какъв сватбен подарък, но в универсалния магазин във Фулбрук Корнърс не предлагат никакво разнообразие. Ще ти купя нещо хубаво като се върнем в Портланд.

— О, Колби, красиви са. Най-красивите цветя в целия свят. Благодаря ти. — Даяна се опасяваше, че всеки момент ще се разплаче. Никога през живота си подарък не беше я трогвал толкова много.

Колби не беше кой знае какъв романтик, както често му го беше напомняла тя. Но вазата с нежни цветове, грижовно обгърната от силните му ръце, представляваше най-романтичният подарък, който някога беше получавала.

— Харесват ли ти? — Той погледна цветята и се усмихна.