Майкъл Крайтън - Фатален срок

Ала тук всички покриви бяха от плочи. Нямаше нито една керемида.

Докато продължаваше да оглежда градчето, тя постепенно забеляза и други подробности. Например имаше много коне, наистина много — коне из нивите, коне на турнира, ездитни коне по калните пътища и коне на паша. Помисли си, че в момента пред очите й трябва да има поне стотина коне. Не помнеше да е виждала толкова много наведнъж дори в родното си Колорадо. Бяха всякакви — от красиви и стройни бойни коне на турнира до стари кранти из нивите.

И докато мнозина от тружениците по полето бяха облечени в избелели дрехи, други хора носеха толкова пъстри костюми, че й напомняха за Карибите. Дрехите бяха кърпени много и много пъти, но винаги в контрастиращи цветове, тъй че кръпките се виждаха отдалече. Превръщаха се в своеобразна украса.

Сетне тя забеляза ясните граници между сравнително малките обитаеми области — градчета, селца, ниви — и гората наоколо, гъст, необятен зелен килим, разпрострян във всички посоки. В този пейзаж гората преобладаваше. Кейт изпитваше чувството, че се намира сред безкраен пущинак, в който човешките същества бяха натрапници. И то нищожни натрапници.

А когато отново погледна градчето Кастелгард, усети присъствието на нещо странно и същевременно недоловимо. Най-сетне изведнъж осъзна, че няма комини!

Никъде.

Селските къщи просто имаха дупки в сламените покриви, през които излизаше пушекът. В града къщите бяха подобни, макар и с каменни покриви; димът излизаше пред дупка или процеп в някоя от стените. Замъкът също нямаше комини.

Бе надникнала във времето, преди комините да се появят в тази част на Франция. Кой, знае защо, тази незначителна архитектурна подробност я накара да изтръпне от чувство, близко до ужаса. Светът преди комините. И изобщо кога ги бяха изобретили? Не си спомняше точно. Без съмнение около 1600 година комините вече се срещаха навсякъде. Но дотогава имаше още много време.

От сегашния миг дотогава, напомни си тя.

Зад себе си чу гласа на Гомес:

— Какви ги вършиш, по дяволите?

Кейт се озърна и видя, че навъсеният Барето е пристигнал. Самотната му клетка се виждаше оттатък пътя, на няколко метра по-навътре в гората.

— Ще върша каквото си искам, дявол да го вземе! — отвърна той на Гомес.

Беше надигнал кълчищената си туника, разкривайки дебел кожен колан с пистолетен кобур и две черни гранати. В момента проверяваше пистолета.

— Щом ще навлизаме в света — заяви Барето, — смятам да бъда подготвен.

— Няма да вземеш със себе си тия неща — каза Гомес.

— Ще ги взема, и още как, сестро.

— Няма. Знаеш, че не е разрешено. Гордън в никакъв случай не би позволил да внесем в света съвременни оръжия.

— Но Гордън не е тук, нали? — възрази Барето.

— Слушай, по дяволите! — отсече Гомес, после измъкна бялата керамична плочка и я размаха срещу Барето.

Като че заплашваше да го върне обратно.

Един от техниците пред мониторите в контролната кабина каза:

— Засичаме полеви скокове.

— О, наистина ли? — възкликна Гордън. — Това е добра новина.

— Защо? — попита Стърн.

— Това означава — обясни Гордън, — че някой ще се върне в близките два часа. Без съмнение твоите приятели.

— Значи до два часа те ще открият професора и ще се върнат?

— Да, точно та… — Гордън не довърши и се втренчи в потрепващото изображение върху монитора. Трептяща вълниста повърхност с остър връх по средата. — Това ли е?

— Да — потвърди техникът.

— Но амплитудата е прекалено голяма — каза Гордън.

— Да. И интервалът се съкращава. Бързо.

— Искаш да кажеш, че някой се завръща сега!

— Аха. Май ще е доста скоро.

Стърн погледна часовника си. Екипът бе отсъствал едва няколко минути. Нямаше начин да са открили професора толкова скоро.

— Какво означава това? — попита той.

— Не знам — каза Гордън. Истината бе, че този развой на събитията никак не му допадаше. — Сигурно имат някакви неприятности.

— Какви неприятности?

— Щом стана толкова скоро, трябва да е нещо с техниката. Може би транскрипционна грешка.

— Какво е това транскрипционна грешка? — попита Стърн. Техникът пак се обади:

— По моя сметка пристигането е след двайсет минути и петдесет и седем секунди.

Той измерваше силата на полето и интервалите между импулсите.

— Колко души се връщат? — попита Гордън. — Всички ли?

— Не — каза техникът. — Само един.

Колкото и да не му се искаше, Крис Хюз отново усети тревога. Въпреки прохладния утринен въздух той се обливаше в пот. Кожата му беше студена, сърцето му биеше лудо. Спорът между Барето и Гомес само го обезпокои още повече.