Майкъл Крайтън - Фатален срок

Гомес пъргаво изскочи от машината. Марек и Кейт излязоха бавно от клетките и се огледаха наоколо като замаяни. Крис също слезе. Краката му докоснаха обраслата с мъх земя. Пръстта леко пружинираше под нозете му.

— Фантастично! — възкликна Марек и веднага се отдалечи от машината, за да мине отвъд калния път, откъдето имаше по-добър изглед към града. Кейт го последва. Все още изглеждаше зашеметена.

Крис обаче предпочиташе да остане до машината. Бавно се завъртя и огледа гората. Тя му се стори мрачна, гъста, първобитна. Забеляза, че дърветата са огромни. Някои имаха тъй мощни дънери, че отзад можеха да се скрият трима или четирима души. Те се издигаха високо в небето и разперваха зелен балдахин, който засенчваше почти напълно земята отдолу.

— Красиво, нали? — каза Гомес.

Тя като, че бе доловила тревогата му.

— Да, красиво е — отговори той.

Но изобщо не мислеше така; нещо в тази гора му се струваше зловещо. Завъртя се още веднъж и още веднъж, опитвайки да разбере защо изпитва непреодолимото чувство, че нещо в гледката не е наред — нещо липсваше или не си беше на място. Накрая попита:

— Какво не е наред?

Гомес се разсмя.

— О, това ли? Вслушай се.

Крис млъкна и се ослуша за миг. Дочу птичи песни, тихото шумолене на ветреца сред дърветата. Но иначе…

— Нищо не чувам.

— Точно така — каза Гомес. — Това разтревожва хората, когато пристигат за пръв път. Тук няма натрапчив шум — нито радио, нито телевизия, нито самолети, машини или автомобили. През двайсети век дотолкова сме привикнали да чуваме шум непрекъснато, че тишината ни се струва зловеща.

— Май наистина е така.

Или поне така се чувстваше. Той обърна гръб на дърветата и се загледа в калния път, минаващ по слънчева просека през гората. На много места калта достигаше над половин метър дълбочина и беше осеяна с отпечатъци от копита.

Било е свят на конете, помисли си той.

Никакви звуци от машини. Множество конски следи.

Той дълбоко пое дъх и бавно издиша. Дори въздухът изглеждаше различен. Опияняващ, свеж, сякаш наситен с повече кислород.

Обърна се и видя, че машината е изчезнала. Гомес не изглеждаше разтревожена.

— Къде е машината? — попита Крис, опитвайки да прикрие безпокойството си.

— Измести се.

— Измести ли се?

— При пълен заряд машините са малко нестабилни. Имат склонност да се изплъзват от настоящия момент. Затова не ги виждаме.

— Къде са?

Гомес сви рамене.

— Не знаем точно. Сигурно в друга вселена. Където и да са, нищо им няма. Винаги се завръщат.

За да потвърди това, тя повдигна керамичния маркер и натисна бутончето с нокът. Сред постепенно помръкващи блясъци машините се завърнаха — и четирите клетки стояха точно на същото място, както преди няколко минути.

— Сега ще останат тук една-две минути — каза Гомес. — Но после пак ще се отклонят. Лично аз ги оставям на мира. Така не ми се пречкат.

Крис кимна; тя очевидно си знаеше работата. Но мисълта, че машините се изместват, го изпълни със смътна боязън; тези машини бяха неговият единствен път за връщане към родния дом и не му бе приятно да мисли, че те се подчиняват на свои собствени правила и могат всеки момент да изчезнат. Дали някой би летял със самолет, ако пилотът каже, че е „нестабилен“? — запита се той. Усети прохлада по челото си и разбра, че след миг ще го избие студена пот.

За да се разсее, Крис мина оттатък пътя при другите, като внимаваше да не затъне в калта. Когато стъпи отново на твърда почва, той мина през гъсталак от някакви преплетени растения, които му стигаха до кръста и напомняха рододендрони. Озърна се към Гомес.

— Има ли нещо опасно в тези гори?

— Само усойниците — отвърна тя. — Обикновено висят по ниските клони на дърветата. Падат на рамото ти и хапят.

— Страхотно — каза Крис. — Отровни ли са?

— Много.

— Смъртоносни?

— Не бой се, това става рядко.

Крис реши да не задава повече въпроси. Така или иначе, вече бе стигнал до огрян от слънцето пробив в храсталака. Погледна надолу и видя на шейсет метра под себе си река Дордона да лъкатуши из ниви и пасища — според него изглеждаше почти същата, както бе свикнал да я вижда.

Но ако реката бе същата, всичко друго в пейзажа бе съвсем различно. Кастелгард се издигаше непокътнат, градчето също. Около стените се разстилаха орни земи; из някои от тях и сега се влачеха плугове.