Стела Камерън - Омагьосана

— Трябва да се махна от това място — рече Кейлъм, като отпусна глава на облегалката на креслото. — Вероятно бих могъл да дойда с теб в Дорсет за известно време. Там сигурно ще успеем да намерим място за тези деца.

— Елла обвинява себе си за смъртта на майка си — каза му Струан. — Тя е убедена, че ако не бе избягала от заведението на госпожа Лъшботам, вероятно би открила начин да помогне на Миранда.

Кейлъм рязко се изправи.

— Да помогне на Миранда?

— Да, Миранда. Умряла е от треска, скоро след като напуснала онази къща. Елла узнала за това на панаира.

— Миранда е умряла? — Кейлъм изпитваше нещо повече от празнота. — Горкичката жена. А какво общо е имала тя с Елла… или с майка й?

— Мисли, човече.

Съзнанието на Кейлъм бавно, болезнено се съсредоточи.

— Миранда е била майката на Елла?

— И моята — обади се Макс. — Но мене са ме изпратили надалече, когато още съм бил мъничък. Не можели да си позволят да ме гледат. К’во ще стане с нас сега?

— Първо ще се научиш да говориш като джентълмен — строго каза Струан. — А после ще решим каква ще бъде съдбата ти. Може би нещо, свързано с черни кучета, приковани с вериги към призраци, ще е доста подходящо.

Кейлъм просто не можеше да се усмихне.

Откъм стълбите навън се чуха шумни стъпки и Сейбър Авенал нахлу в стаята. Щом видя Кейлъм, той се закова на място и отстъпи крачка назад.

Авенал, изглежда бе загубил дар слово.

— Къде е Елла? — попита Струан.

— В зеления салон — рече Сейбър. — С нея има една личност. Елла й каза как се е озовала тук, в замъка… и останалата част от историята, която ти сподели с нас тази нощ.

Той се приближи към Кейлъм, но все още не го заговаряше.

— Най-добре ще е да идем при Елла в зеления салон, нали? — попита Струан.

— Да.

— Много добре. Остани тук, докато изпратим да те повикат, Макс.

— Но…

— Остани тук!

Кейлъм се изправи и погледът му срещна очите на Сейбър. Понечи да го отмине, но младежът го задържа.

— Какво има? — попита Кейлъм.

— Не мога да повярвам — рече Сейбър. — Но искам да повярвам. Елате. Слугите отидоха да повикат останалите. Може би любопитството им ще е достатъчно силно, за да ги накара да побързат.

Пипа се облегна на ръката на Нели и се запъти към зеления салон с темпото, което й позволяваха отпадналите крайници. Сейбър бе изпратил да я повикат по някакъв изключително важен въпрос. Лейди Жюстен също щяла да бъде там.

— Защо Жюстен не е дошла сама при мен? — попита Пипа. А и защо не можеше просто да затвори очи и да умре, и да приключи с всичко това?

— Не ми казаха причините, милейди. Но и вдовицата е била повикана. Пък и херцогът, не бих се учудила.

Пипа залитна.

— Не мога да го срещна. Не мога! — Не и когато подозираше, че той е по-подъл злодей, отколкото дори бе предполагала, че може да съществува.

— Вече стигнахме — каза Нели с приглушен глас. — А сега, повдигнете хубавичката си брадичка и не позволявайте на никой да види, че не сте на себе си.

— Вече никога няма да бъда себе си — рече Пипа, но повдигна брадичка и пусна ръката на Нели, преди да влезе в салона.

Жюстен стоеше близо до Елла, но нито вдовицата, нито херцогът бяха там. Пипа се втренчи в единствения друг присъстващ в стаята, една забулена жена в широка синя роба.

— За какво е всичко това? — Франчът, загърнат в червен халат, се присъедини към тях. — Аз съм болен човек и страдах достатъчно за един ден. Добре ще е да имате правдоподобно обяснение за това, че ме обезпокоихте.

Той дори не поздрави Пипа.

— Седни, Етиен — остро нареди Жюстен, после отведе Пипа до едно кресло близо до камината. — Стой и мирувай, скъпа Пипа. Струва ми се, че ще се зарадваш.

Пипа не можеше да откъсне очи от забулената жена. Придружена от две изтормозени прислужници и неспираща да мърмори недоволно, вдовицата влезе в стаята и отказа да седне.

— Какво ще кажеш в свое оправдание, Жюстен? — властно попита тя, като решително тропна с абаносовия си бастун по килима. — Как смееш да създаваш безпокойство в ден като този!

Елла, с подути от плач очи, се оттегли в един ъгъл, но щом видя Сейбър, който влезе в стаята под ръка със Струан, очите й засияха.

— Ти си Сибил! — възкликна Пипа, втренчила поглед в жената в синьо. — Ти си гадателката от панаира!

— Гадателка ли? — повтори вдовицата невярващо. — Собственият ми дом се е превърнал в панаирджийско сборище!

— Ние идвахме при вас. Кейлъм и аз дойдохме при вас на панаира.

Жената бавно се изправи, като гледаше не Пипа, а последния мъж, влязъл в стаята.