Стела Камерън - Омагьосана

Водата достигаше до седалките и Кейлъм разбра какво е търсел приведен Франчът. Запушалката. Той бе извадил запушалката на дъното, за да се напълни лодката с вода и Пипа да потъне.

Лодката рязко загреба голямо количество вода и се преобърна.

През сивата стена, която ги разделяше, Кейлъм видя как полите й се издуват. Черната коса бе полепнала по лицето й и ръцете й лудо се размахваха.

Тя му беше казала, че не умее да плува.

Кейлъм мощно се оттласна с крака, преплува светкавично разстоянието помежду им, извъртя я така, че гърбът й да опира в тялото му, и се оттласна към повърхността.

Морето ще те отнесе на брега.

Глас, който той никога досега не беше чувал, нашепваше в изнуреното му съзнание.

Ще те отнесе, отнесе, отнесе.

Притиснал Пипа към гърдите си, той се издигна на високия гребен на една вълна. И после отново пропаднаха в бездната. Кейлъм се огледа наоколо, но никъде не видя ни следа от лодката.

Тогава зърна как една ръка се показа на повърхността на няма и десетина метра от него. Ръката на мъж, с конвулсивно свиващи се пръсти.

Франчът заслужаваше да се удави.

Ръката отново се появи, после и главата на Етиен. И Кейлъм се протегна, докато успя да хване размахващата се във въздуха ръка.

Ще те отнесе, отнесе. Морето ще те отнесе нагоре.

Пипа лежеше върху Кейлъм. Главата на Франчът бе притисната към дясното му рамо. Кейлъм плуваше само с крака, отдавна престанали да усещат болката, и си поемаше дъх с дробове, които вече не можеха да болят.

Аз ще те отнеса у дома! Гласът шептеше приглушено като тихи води.

Гърбът му срещна нещо твърдо и помръдващо.

Пипа беше повдигната от ръцете му и Франчът бе откопчен от дясната му ръка.

Силни ръце го изтеглиха гърбом върху каменистия бряг и невероятно, но той се олюля и падна в ръцете на Струан.

— Та това е чудо! — извика приятелят му срещу вятъра. — Всички сте живи, макар че вече мислехме, че всички ще загинете!

Кейлъм се издигаше през сенките на мрака. Когато отвори очи, се появиха примамващите отблясъци на огъня по стените и мебелите в неговата спалня в замъка.

Една врата се отвори и тихо се затвори.

— Прислужницата каза, че момичето все още си почива — каза вдовицата с крехкия си глас, и то съвсем не тихо.

— Шшт — Жюстен бе тази, която отвърна на баба си. — Кейлъм трябва още да поспи.

— Спи вече цял ден.

— И Етиен спи.

— Етиен е преживял ужасно изпитание.

— Щеше вече да е мъртъв, ако не беше Кейлъм Инес.

Кейлъм остави очите си отново да се затворят. Тялото му бе отпаднало и го болеше.

— Етиен нямаше да се удави — каза вдовицата.

Когато Жюстен не отвърна, старата дама зацъка с език.

— Знаеш, че просто не би могла. Също както и ти не се удави, когато морето щеше да те погълне преди толкова години.

— Това е заради булото — тихо каза Жюстен.

— Наистина, заради булото е — рече вдовицата. — Ти и брат ти сте родени, без да изтекат водите на майка ви. Такива деца се раждат на света вече научени да плуват и завинаги са защитени от удавяне. Забелязвам, че ти никога не се разделяш с твоето було.

— Нали ми го даде в медальона, бабо.

— А ти беше с него, когато се заклещи между скалите. Носиш го винаги, защото вярваш, че без него щеше да се удавиш.

— Етиен не носеше своето було днес. Никога не го носи. Дори не желае да говори за това.

Вдовицата се покашля.

— Той го държи на сигурно място. А днес случилото се с него доказа, че обстоятелствата при раждането му винаги ще го спасяват, независимо дали в момента носи булото, или не.

— Кейлъм го спаси, бабо — каза Жюстен. — Кейлъм го спаси, бабо. Кое те кара да се тревожиш, когато става въпрос за Кейлъм?

— Не ставай нагла, Жюстен. Не се интересувам от Инес повече, отколкото повелява елементарното човешко състрадание и желанието да го видя жив и здрав и изпратен да върви по своя път.

— Неговото място е тук.

Кейлъм затаи дъх.

— Дръж си езика — каза вдовицата. — И никога повече не казвай подобно нещо. Не е прилично да стоиш тук заедно с него. Излез веднага.

— Но аз…

— Излез! Може и да имаш право, че е помогнал малко на Етиен. Аз ще се погрижа да не се събуди самичък.

— Бабо, бих искала да остана.

— А аз бих предпочела да излезеш. Дължиш ми уважение, момиче.

Без да каже нищо повече, Жюстен излезе и Кейлъм чу шумоленето на черната коприна, когато вдовицата се приближи към леглото и застана над него.

Лампата до него припламна и той погледна в набразденото лице на жената.