Стела Камерън - Омагьосана

Докато Струан надничаше иззад рамото му, Кейлъм зачете.

— Когато Нели отишла при нея вчера сутринта, нея я нямало — рече Жюстен. — Мислим, че е заминала през нощта. Любимият й кон липсва. Но засега никой не е дошъл да каже, че са я забелязали някъде.

— Къде е… къде е брат ви? — попита Кейлъм.

— Търси заедно с останалите. Взеха със себе си всеки здрав мъж от имението. И селяните искаха да помогнат, дойде и една групичка от Клаудсмур.

— Видях ги как тръгнаха — извика Макс. — Видях ги! Хилеха се и шепнеха. Беше ужасно, казвам ви!

Нели поклати глава и се опита да вземе момчето на ръце.

— Все разказва неговите си истории, още откак това се случи. Горкичкото сираче!

— Горката Пипа — каза Жюстен. Черни кръгове се виждаха под уморените й очи. — Страхувам се за нея. Ще има ужасна буря, и тя е някъде навън сама.

Всичко бе по негова вина! Кейлъм погледна Струан.

— Нека ги заведем вътре. После тръгваме.

— Не и преди да се върне някой — рече Жюстен. — Какъв смисъл има да ходите там, където другите вече са били?

— Трябва да направя нещо. Ще ида до Клаудсмур Хол.

— Вече знаем, че не е ходила там.

— Господи! — възкликна Кейлъм. — Само аз съм виновен за всичко!

— Не — простичко каза Струан и го погледна предупредително, преди да хване под ръка лейди Жюстен. — Елате, милейди. Ще ви изпратим на сигурно място вътре и ще обмислим откъде ще е най-добре да започнем. Ела, Нели, ти също, Макс.

— Бухлатата дама помогна на високия мъж да я метнат на коня — каза Макс, когато останалите бяха изчезнали в замъка. — Никой не иска да ме изслуша!

Блъскан от вятъра, Кейлъм тръгна към конюшните.

— Ела и ми помогни — каза той на момчето. — Двамата с виконта ще се нуждаем от силни коне.

— Не, няма да ви трябват — Макс подтичваше до Кейлъм. — Щях и сам да ида. Честно, щях да ида! Ама ме е страх от онзи големия мъж и не ме е срам да си го призная.

— Бухлати дами и високи чернокоси мъже — рече Кейлъм. Той беше виновен. Той я бе накарал да хукне из нощта сама. — И огнедишащи коне и гигантски кучета, водени от призраци.

— Само една бухлата дама. Вие я познавате. Оная. Не й знам името, ама тя беше на панаира с гадния херцог, дето е негова тая къща, и с оня другия мъж, дето веднъж ме ощипа по бузата.

Кейлъм се закова на място.

— Анри Сен Люк? Ощипал те е по лицето?

— Да, да. Точно тоя. Тъй се казваше. Той искаше един ден да ида с него в стаята му, ама аз не щях. Той караше каретата, когато замина бухлатата дама.

— Лейди Хорвил?

— Не й знам името. Оная със сребърната коса и…

— Анабел — рече Кейлъм, като клекна пред Макс. — Та какво общо има тя с лейди Филипа?

Макс разпери ръце.

— Туй се опитвах да ви кажа. Ама никой не ще да ме слуша!

— Сега аз те слушам.

— Исках някой да помогне на Ели, щото тя не щеше да спре да плаче. Опитах да ви намеря, ама вас ви нямаше. Затова отидох да намеря лейди Филипа, защото Ели беше се измъкнала до панаира и открила, че нашата майка била мъртва. Когато Ели се върна, не можеше да спре да плаче. Пък аз не познавах нашата майка добре.

Кейлъм стоеше като онемял.

— Както и да е, отидох да доведа лейди Филипа да помогне. И ги видях.

— Да? — сърцето на Кейлъм биеше лудо.

— Един голям мъж, дето никога дотогаз не бях го виждал, изнасяше лейди Филипа от стаята й. Оная дама беше там, същата, дето вие казахте. Проследих ги и те сложиха лейди Филипа на един кон. Тя беше заспала. Мъжът замина нанякъде заедно с нея, а другата дама тръгна с онзи Анри.

Кейлъм се опита да говори спокойно.

— И ти каза всичко това на херцога?

Макс поклати глава.

— Никой не щеше да ме…

— Разбирам. — Кейлъм се изправи. Бог да му е на помощ, не знаеше в коя посока да тръгне.

— Аз ще дойда с вас, господин Инес. Мога да съм много храбър, стига само и вие да сте с мен.

Кейлъм се опита да се усмихне.

— Благодаря ти, приятелю. Но първо трябва да реша откъде да започна да ги търся.

— Ама аз знам! Видях ги!

Като съсредоточи поглед върху зелените очи на момчето, Кейлъм наклони глава.

— Видял си ги? Искаш да кажеш, видял си, когато тръгват?

— Да. А после ги проследих. Не мислех, че ще ги намеря. Ама лейди Филипа все се изплъзваше от коня, както спеше, та затова вървяха бавно, пък и не отидоха далеч, нали разбирате. Конят беше вързан отвън, та затова разбрах, че съм бил прав. Само че никой не…

— Аз те слушам — рече Кейлъм.

Пипа едва различаваше лицето на новодошлия в мрака.

— Излез — нареди той рязко на похитителя й. — Иди, където и да отиваш всеки път, и чакай там.