Стела Камерън - Омагьосана

Отчаян, той се огледа наоколо. Една свещ лежеше паднала до остатъци от хляб и сирене върху мръсна кърпа.

Дъждът шибаше през отворите в стената на кулата и Кейлъм излезе, за да огледа навън. Конят сигурно бе същият, който Макс е видял, но къде ли бяха мъжът и Пипа? Не беше възможно да са тръгнали без кон.

Той огледа сушата и не видя нищо, което да помръдва.

Под него се виждаше единствено брегът с няколко малки лодки, издърпани на пясъка. Съвсем скоро щеше да се наложи да бъдат издърпани още по-навътре, иначе собствениците им със сигурност щяха да ги загубят. Без съмнение и рибарите бяха заети в издирването на Пипа.

Бурята се беше разразила напълно и вълните с рев се разбиваха о брега.

С душа, изпълнена от черно отчаяние, Кейлъм погледна към надигащото се море и застина. Една лодка, също като тези на брега, се отдалечаваше от сушата. В лодката имаше двама души, мъж и жена.

Дългите черни коси на жената се развяваха като черен флаг. Пипа.

Негодникът, който я беше отвел, сигурно е видял Кейлъм да приближава и е решил да избяга заедно с нея — дори ако така убие и двама им. Очевидно лейди Хорвил е предложила огромна награда, за да се отърве от съперницата си.

В лудешкия си бяг надолу по стълбите Кейлъм на няколко пъти се блъсна в стените, а ботушите му се запързаляха по мокрите шисти, когато се втурна по пътеката към брега. Щом погледна към морето, Кейлъм видя как лодката, в която се намираше Пипа, се подмята, издига се на гребена на всяка вълна само за да се спусне стремглаво към низината между прииждащите пенести вълни.

Изхвърлил всяка мисъл от главата си, Кейлъм издърпа една от другите лодки в кипящия прибой. Още от най-ранно детство често бе излизал да гребе по шотландските езера, но никога не го бе правил в бурно море.

С гръб към преследваните от него, той натискаше веслата с цялата отчаяна сила на яростта и страстта си.

Изминаха минути — а дали не бяха и часове? Кейлъм гребеше, навеждаше се напред, докато гърдите му се притисваха към коленете, после се надигаше мощно назад през стени от стоманеносив гняв.

Гребенът на огромна вълна блъсна лодката отстрани и се издигна като ревяща стена от стъкло. Когато се стовари върху му, Кейлъм целият прогизна.

А на не повече от стотина метра от него подмятаната от вълните лодка, на която беше Пипа, все още се носеше по повърхността.

Тя не го бе забелязала.

Но Франчът го беше видял.

Кейлъм не забелязваше нищо друго, освен Пипа, която се бе привела напред, и мъжа, който внезапно пусна веслата.

И Кейлъм започна да се моли. Чувстваше в себе си силите на сто мъже, но знаеше, че те не са достатъчни.

Известно време Франчът се мъчи с нещо, което Кейлъм не виждаше, после рязко се изправи. В едната си ръка държеше гребло — другото се беше плъзнало в океана.

Кейлъм гребеше неистово, направляваше лодката и натискаше яростно веслата, за да успее да се приближи.

— Внимателно… — едва достигна до слуха му викът на Франчът през воя на вятъра.

Вкопчена в планшира на лодката, Пипа се втренчи в Кейлъм.

— Не прекалено близо… — извика Франчът.

Кейлъм разбра. Ако се приближи прекалено много, може да се сблъскат и заедно да потънат.

Като отново седна, Франчът протегна останалото му гребло към Кейлъм. Той пък на свой ред се настани, колкото може по-стабилно, протегна и собствените си гребла, и след няколко неуспешни опита успя да закачи греблото на Франчът.

Двете лодки се издигаха и спускаха по вълните. Кейлъм коленичи във водата, събираща се на дъното на лодката му, и се протегна, използвайки греблото на Франчът като опора, докато хвана планшира на другата лодка.

Но мощното дръпване, което го събори в ревящата вода, го свари съвсем неподготвен.

Франчът бе използвал греблото, за да събори Кейлъм. Тази мисъл бе единствената, останала в съзнанието му, когато той потъна в парализиращия студ на морето.

Някакво чудо го издигна на повърхността точно под корпуса на лодката. Не го бе грижа, че врагът му може да го очаква и да го удари с веслото отгоре. Като се приготви да поеме евентуалния удар, Кейлъм задраска по борда на лодката и увисна на ръце.

Сгушена на едната скамейка, прогизнала и с подивели очи, седеше Пипа. От Франчът нямаше и следа.

Устните й се движеха. Тя сграбчи ръцете и китките му, за да се опита да го изтегли на борда.

— Не! — Ужасен, че би могла да падне в морето, той успя да я отблъсне назад и да се изтегли сам нагоре, докато увисна през борда.