Стела Камерън - Омагьосана

— Не може да съм била тук толкова дълго. — Вино, което се излива в устата й. Чернота. Била е упоена!

— Както искаш тогава. Ама това, дето наистина ще те изненада, е къде се намираш.

Тропот. Тропот и клатушкат и звънки удари на копита върху скали.

— Ти си на един хвърлей от замъка Франчът, да знаеш. Как ти се струва, а?

— Искам да се махна оттук — каза тя, неспособна повече да сдържа отчаянието. — Искам да се махна веднага!

— Не, не, не. Ще ти се наложи да поостанеш, патенце. Не може да не се подчиняваш на заповедите ми. Това е изоставеният фар. Онзи, на носа на запад от крепостта. Помниш ли го?

Тя се опита да поразмърда замъгленото си съзнание.

— Не. Да, да.

Фарът винаги си бе стоял тук, но тя така и не му бе обръщала внимание. По-навътре на сушата бе построен нов фар. Като че ли си спомняше, че този е бил изоставен, защото прекалено често бил застрашаван от бурното море.

Пипа се отдръпна от мъжа и той не показа с нещо, че смята да я следва. Тя се опита да се изправи и успя, а главата й се изравни със зейналите отвори в стената на постройката. Пое дълбоко морския въздух и едва не се задави от соления му вкус.

— Само да не почнеш пак да повръщаш — рече мъжът. — Нагледах се на това, да знаеш. Може и да реша, че ми е писнало да те гледам.

— Няма нужда да ме гледаш — побърза да каже Пипа. — Наистина, чувствам се много добре и сама.

Ужасяващата му уста се отвори, за да избухне в буен смях.

— Наистина, чувствам се много добре и сама — изимитира я той. — А аз пък си седя тук и си губя времето вече, кажи-речи, два дни само защото ми харесва да гледам как някаква си кльощава женичка хърка и подсмърча. Ще стоиш тук, докато той изпрати съобщение.

— Той?

Мъжът просто се ухили.

— О, мили Боже, Франчът! Франчът бе наредил да я отвлекат, за да може да я отведе и да се ожени за нея незабавно, та да успокои страховете си. Пипа се опита да възвърне самообладанието си.

— Оставих бележка, да знаете. Ако бях на ваше място, щях да се измъкна оттук, докато все още мога. Те вече несъмнено ме търсят, а това място никак не е далеч, нали?

— Не е, наистина — каза той, като все още имитираше интонацията й. — А и беше много мило, от твоя страна, че остави бележката. Доколкото разбирам, дамата, която я е получила, се е погрижила две групи да тръгнат да те търсят нашир и надлъж. Пък и те стигнаха доста далечко, доколкото чувам. Тръгнали по следите на коня ти. Даже наели някого специално за тази работа.

— Но аз въобще не съм взимала коня си…

Той отново се ухили.

— Ти не си, но някой друг го е сторил. И всички те търсят бая далечко от дома. Засега твоята групичка спасители ще има много работа още дълго време. А когато най-сетне се откажат, последното място, на което ще се сетят да те потърсят, ще е толкова близо до дома, разбираш ли?

Краката на Пипа отказаха да я държат. Тя се плъзна, опряла гръб в стената, и се удари върху дъските достатъчно силно, та да я заболи.

Защо? — попита тя. — Какво може да… Ще искате за мен откуп! Разбира се! Как не се сетих по-рано! Баща ми ще ви плати, но той… — Не, тя не бива да казва, че татко й може и да не се върне още два или три месеца.

— Няма да ми е нужен откупът на баща ти, милейди — каза похитителят й. — Ще ми бъде платено достатъчно щедро от господина, който ти уреди тази прекрасна почивка. Каза ми да ти кажа да не се тревожиш. И както сама виждаш, не съм те наранил, нали? Не, не и кой знае колко във всеки случай.

— Вие бяхте двама — внезапно каза Пипа. — Спомням си. Единият от вас ме държеше, а другият ме насили да пия.

— Не си напрягай мозъчето! Пести си силите. Ще ти потрябват — той се приближи, ухилен с отвратителната си уста, и тя се отдръпна уплашено. — Би могла да пробваш да кажеш молитвата си. Чувал съм, че някои жени намирали голяма утеха в молитвите.

Като подсмръкна, той извади от джоба си плоско шише и отпи голяма глътка.

— Нужно ми е нещичко, което да ме посгрее. Студеничко е тук.

— Пусни ме да си вървя! — извика Пипа. Крясъците отново се чуха. Чайки. Морски чайки. Тя беше толкова близо до Клаудсмур и до познатите й места! Кейлъм. Сигурно Кейлъм също я търси. — Моля те, пусни ме!

— Не мога да сторя това — рече мъжът и поклати глава. — Не и докато не получа нареждания. Пък и тогава няма да ми наредят да те пусна. Ни най-малко.

Тя отмести косите от очите си.

— Какво ще се случи с мен?

— Много просто — рече той. — Ще чакаш тук, докато ми кажат, че е време пак да заспиш. Пък и вече трябваше да съм получил тази заповед. Не мога да разбера какво ги задържа толкова.