Стела Камерън - Омагьосана

— Толкова ли е лошо? Та то ни е писано.

— Искаш да кажеш, да се омъжа за теб?

Кейлъм се намръщи.

— Разбира се. — Това не беше реакцията, която бе очаквал. — Франчът беше тук по-рано. Не се е опитвал да те докосне, нали?

Тя помълча известно време, преди да каже:

— Не, не ме докосна.

Честността й той приемаше без капчица съмнение.

— Скъпа, нека ти помогна да посъбереш някои неща. После трябва да се измъкнем много предпазливо.

— Защо сега?

— Защото така трябва. Писано е ти да бъдеш с мен и не бива повече да отлагаме.

— Защото вярваш, че ти си херцог Франчът?

Стори му се, че не я е чул добре.

— Ти каза… — Но наистина бе чул точно тези думи. — Откъде знаеш?

— Каза го на Струан в хижата. След като си мислеше, че съм заминала. Забравих да ви оставя храната и се върнах.

— Защо не влезе?

— Нямаше да ви хареса. Вие нямахте намерение да ми кажете. Дори и сега, когато преживяхме заедно нещо толкова невероятно, ти пак нямаше да ми кажеш.

Кейлъм навлажни устните си.

— Нали нямаше да ми кажеш?

— Не и преди да е дошъл моментът за това. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Нима? Трябва да се хвърля в обятията ти слепешком и да вярвам, че ти ме искаш само защото изпитваш някакви искрени чувства към мен? Кога смяташе да ме уведомиш, че аз по право ти принадлежа?

Той сякаш окаменя.

— Ти нямаше нищо против онова, което току-що се случи между нас.

— Аз… Аз обожавах това, което се случваше между нас. Не можа ли да ми кажеш в какво вярваш и защо? И после да ме помолиш да дойда с теб? Защо не ми каза всичко в нощта на панаира?

— Има знания, които са опасни.

— Опасни, защото бих могла да кажа на съперника ти, това ли искаш да кажеш? Опасни, защото ако знаех истинската причина за пламенността ти, нямаше да бъда такава глупачка?

Гневът се надигна у Кейлъм.

— Не те смятам за глупачка!

— Опасни, защото бих могла да се превърна в спънка по пътя ти към титлата и земите на Франчът, така ли? И в пречка за съюза ти с рода Чонси?

— Млъкни, по дяволите! Решаваш да се противиш чак когато на теб ти е угодно.

— Ти дойде при мен, докато спях. Не съм те молила да идваш.

— Искам да ми станеш съпруга! Искам да тръгнеш заедно с мен още сега!

— Искаш ме, защото вярваш, че ти принадлежа по право. Франчът пък ме иска за своя жена, защото иска зестрата ми. Тази нощ и той дойде да моли за незабавна венчавка.

— Негодник — изръмжа Кейлъм под носа си.

— Чудя се, нима той е по-голям негодник от теб? Франчът… Сигурно не трябва да го наричам Франчът. А може би трябва да наричам Франчът и двама ви. Така ще е най-честно. — Тя скочи от леглото и наметна една роба около раменете си. — Моля те, остави ме, Кейлъм. Моля те!

— Само ако дойдеш с мен.

— О, не мога повече да понасям това! — Тя се извърна от него и отиде до прозорците.

Само за миг той вече бе зад гърба й и разтриваше студените й ръце под робата.

— Ти ме искаш. Той ме иска. Как да разбера дали твоите мотиви са по-различни от неговите? Аз съм една пионка. Искат ме двама мъже, но само заради онова, което мога да им донеса.

Думите й се стовариха върху Кейлъм като удар. Той отпусна ръце.

— Нима си вярваш?

— Да. — Той ясно чу как зъбите й се стиснаха.

— Много добре. Ако вярваш на тази твоя измислица, тогава задачата ти е съвсем лесна. Или ще решиш да не избираш никого от нас, или пък ще избереш, когото предпочиташ.

— Измъчваш ме!

— Ти ме измъчваш, Пипа. Надявам се, няма да повториш онова, което си чула в хижата.

— Аз… Как можеш дори и да допуснеш подобно нещо?!

— Вече направих много грешки по отношение на теб, милейди. Лека нощ.

Той излезе, докато все още беше в състояние да се контролира. Желанието да я грабне в ръцете си и да я отнесе заедно със себе си вече пречупваше волята му.

В тъмния проход с мъждукащите свещи по стените той остана неподвижен, притиснал гръб към стената, и се опита да си поеме дъх.

Едва доловим шум го накара да наостри слух, и той се огледа наоколо.

Някаква бледа форма му се привидя в един далечен ъгъл, после изчезна.

Като стъпваше много предпазливо, той се приближи до мястото и погледна зад ъгъла. Нищо.

Той беше мъж, обсаден от всички страни, и въображението му — както и разумът му въобще, — вече явно се огъваха.

Кейлъм веднага напусна къщата, отиде в конюшнята и изведе дорестия кон. Останалата част от нощта щеше да прекара в яздене из хълмовете, вероятно в компанията на единствения си приятел, който може и да се съмняваше в здравия му разум, но поне никога не би се усъмнил в честта му.