Стела Камерън: Омагьосана

— Разбирам — рече Кейлъм, почувствал, че ревността на тази жена може да се окаже полезно оръжие срещу Франчът, ако някога му потрябва оръжие. — А може ли да попитам кой от вас е, ъ-ъ, виртуозният музикант и кой перфектно настроеният инструмент?

Тя отметна глава и трите щраусови пера се залюляха около косата й.

— Колко ви плати?

— Горката лейди Филипа! Какви неприятни хора трябва да търпи сред познатите си.

— Колко? — настоя лейди Хорвил.

— Нищо.

— Кавалерство, от страна на платен ухажор? — Тя изсумтя презрително. — Възхитително! Той сигурно вече я е изпратил да се прибира на „Пал Мал“ с ужасната стара вдовстваща херцогиня. Така че, виждате ли, малката ви шарада не постигна абсолютно нищичко.

Челюстта на Кейлъм вече го болеше от продължителното стискане на зъби.

— Кажете ми, лейди Хорвил — каза той, — защо смятате, че лейди Филипа Чонси би ми платила, за да танцувам с нея?

— Казах ви. За да се опита да открадне вниманието на херцога от мен. Тя ревнува.

— Но защо да ревнува? Без значение колко много ви се ще да не е така, тя е негова годеница, доколкото знам. И ще се омъжи за него в края на лятото, нали? Сигурен съм, не мислите, че можете да сторите нещо, с което да промените това положение.

— Мисля, че лейди Филипа се страхува да не загуби онова, което винаги е очаквала да спечели от горкичкия Етиен. — В привидно простодушните й сини очи вече проблясваше лукавство. — Но вие знаете фактите. И сте замислил тазвечерното представление.

— Грешите — увери я той. — Не знаех нищо. И нищо не съм замислял. Непохватният господин, който разля шампанско върху вашия избухлив херцог, е мой приятел от детинство. Той е Струан, виконт Хънсингор, и ме покани да го придружа тази вечер. Никога досега не бях виждал лейди Филипа.

— Хънсингор — повтори лейди Хорвил. — Къде ли съм чувала това име?

— Чухте го, когато се представи.

— Не, не. — Тя нетърпеливо щракна с ветрилото си. — Какво ви накара да поканите на танц лейди Филипа?

Първият му импулс бе да защити лейди Филипа, но той веднага осъзна колко безсмислено е да изпитва подобни чувства.

— Поканих я на танц, защото ми се стори привлекателна и защото все още не бе заета от друг кавалер.

— Вие не сте англичанин — внезапно рече тя.

Кейлъм повдигна вежди. Не можеше да й каже, че въпреки едва доловимия си шотландски акцент, той си е чист англичанин, роден в Корнуол.

— Шотландец ли сте?

Той кимна.

— По-голямата част от живота си съм прекарал в замъка Къркълди. — Истината винаги опростява нещата. — Покойният маркиз Стоунхейвън беше мой настойник.

— Хънсингор! — възкликна тя. — Разбира се! Той е по-малкият брат на сегашния маркиз. По какъв начин сте свързан с тях?

— Колко много въпроси!

— Казах ви. Бях под опеката на покойния маркиз. По-късно станах… съветник на неговия син. — Поне това бе достатъчно близо до истината.

— Но сигурно има някаква кръвна връзка между вас? Може би чрез майка ви?

— Абсолютно никаква. Аз съм подхвърлено дете — докато изричаше тези думи, той я погледна право в очите, стъпил здраво на краката си. — Аз, милейди, съм никой. Съвсем никой. А сега, бихте ли ме извинила?

— Все пак притежавате осанката и поведението на много самоуверен мъж. А и се осмелихте да поканите на танц една благородна дама? — Тя зацъка с език, после седна на страничната облегалка на дивана. — Не, господин Инес. Има много неща; които не искате да разкриете. Ако ви кажа, че няма да повторя нищо от казаното тук пред херцога, това ще ви направи ли по-разговорлив?

— Съмнявам се.

— Направете ми това удоволствие, господин Инес. — Тя замълча за момент, а устните й останаха разтворени. Между извитите й вежди се образува малка бръчка. — Инес? Сигурна съм, че съм срещала някой Инес.

— Това е често срещано шотландско име.

Затвореното й ветрило бе насочено към него.

— Срещали сме се и друг път.

— Изглежда — рече Кейлъм с въздишка, — че или съм особено незабравим, или напълно безличен човек. Никога досега не сме се срещали.

— И продължавате да твърдите, че лейди Филипа не ви е наела, за да събуди ревността на херцога?

— Да, точно така.

— Но вие определено успяхте да го ядосате, нали? — Върху лявата й буза се появи малка трапчинка. — Как само мрази той някой да му противоречи!

Кейлъм почти изпита съжаление към Франчът. Горкичкият, очевидно търсеше утеха в злонамерени и алчни прегръдки.

— Никому не е приятно да го правят на глупак.