Стела Камерън: Омагьосана

Пипа пробва отново.

— Мисля, че Жюстен е прекрасна. Сигурна съм, че много ще й хареса да се облече официално като за бал. Със сигурност ще привлече вниманието поне на няколко много подходящи господа.

— Жюстен е на тридесет и четири — рече вдовицата с крехкия си глас. — Вече почти на тридесет и пет. Едва ли би могла да се омъжи. Тя намрази баловете още при представянето си в обществото, а сега дори и идеята, да присъства на бал, е направо смешна.

Пипа си пое дълбоко дъх и той сякаш опари гърлото й.

— Много съм й благодарна, че дойде в Лондон, за да ме поздрави. А не е трудно да отгатна, че не й е приятно да идва тук.

— Всички трябва да вършим и неприятни неща, когато дългът повелява — отвърна вдовицата.

Като например да се омъжиш за човек, когото не познаваш, но за когото си сигурна, че ще го намразиш, щом го опознаеш, помисли си Пипа.

Кой е Кейлъм Инес?

Тя притисна към гърдите си свитата си в юмрук ръка и с удивление разбра, че в очите й напират сълзи.

Защо ли, щом се замисли за един непознат, й се прииска да заплаче?

Та нали тя никога не плаче!

Защо той бе избрал да танцува с нея, когато би могъл да покани някоя красавица?

Каретата зави по модната улица „Пал Мал“ и под лунните лъчи се разкри бледото великолепие на белите сгради.

— Не мога да си представя какво си въобразяваше Етиен тази вечер, Филипа — каза вдовицата. От мига, в който бе отпратила херцога и набързо бе извела Пипа от Чандъс Хаус, тя нито веднъж не бе благоволила да я заговори до този момент.

— Позираше — рече тя с тънък глас. — Нареждаше. Изискваше. Всичко друго, освен да извика на дуел този човек! Внукът ми и аз ще трябва сериозно да си поговорим, когато се прибере у дома, когато и да се прибере.

А това може и да не е толкова късно, колкото й се искаше, нещастно си помисли Пипа.

— Този млад мъж — рече вдовицата. — Този, с когото танцува. Къде съм го виждала?

— Никъде — отвърна Пипа със съвсем отслабнал глас, а и вече се чувстваше ужасно нещастна. Още с първия поглед към Кейлъм Инес бе открила, че вече е неспособна да мисли за нещо или за някой друг. — Той просто ме покани да танцуваме, и аз приех.

— Хм. Трябва да призная, чудя се какво си въобразяваше и ти!

— Зная, не беше благоразумно, от моя страна, но просто не се замислих. А и това си беше един съвсем благоприличен танц, в края на… — гласът й замря. Валсът определено не спадаше към особено благоприличните танци. И слава Богу, искаше й се да изкрещи. Слава Богу, че имаше мъж, достатъчно самоуверен, че да я накара и тя да се почувства уверена в себе си. Слава Богу, че имаше мъж, способен да я накара да забрави, че е непохватна. Слава Богу, че имаше мъж, който изглеждаше силен и който излъчваше сила и в чиято осанка имаше някаква целеустременост, която нямаше нищо общо със самодоволното важничене.

— Етиен ще отговаря за поведението си — отбеляза вдовицата. — Заради честта на всички ни, той просто трябва да престане да се движи в компанията на тази… — Тя рязко млъкна.

Пипа не посмя да изкаже онова, което мислеше, а именно, че херцог Франчът и лейди Хорвил според нея си подхождаха чудесно и, че тя с радост би им дала благословията си. О, за Бога, да можеше само татко й просто да даде на този окаян Франчът достъп през земите на Чонси до пристанището. Нека му даде правото да го използва, без да изисква херцогът да плати за придобивката си, като се ожени за Пипа. Тя едва не откъсна връвта на чантичката си. Никога не бе виждала вдовицата херцогиня толкова разстроена. Ето, през четирите седмици, откак Пипа живееше в градската къща на семейство Франчът, вдовстващата херцогиня нито веднъж не бе изрекла и една по-остра думичка за своя внук — до този момент.

— Каква досада — измърмори Пипа и бе благодарна, когато видя, че възрастната дама не даде вид да е чула думите й.

Каретата изскърца и спря пред Франчът Хаус, а лакеите пъргаво скочиха от поста си, за да спуснат стъпалата, да отворят вратата и да помогнат на вдовицата и на Пипа да слязат.

Икономът ги въведе в къщата:

— Добър вечер, ваша светлост. Милейди. Толкова рано? Надявам се, не е изникнал някакъв проблем?

— Абсолютно никакъв — обяви вдовицата.

Вечерните им пантофки зашумоляха по черно-белите плочки в мраморния вестибюл.

— Е, добре — рече вдовицата, като издърпа един по един пръстите на ръкавиците си. — За една дама е най-добре да се примири с това, което й е писано.

— Да — тихо се съгласи Пипа, разбрала, без да й са нужни изрични обяснения, че това в случая се отнася до бъдещия й съпруг. — Татко вече ми загатна за това. Каква досада.