Катрин Каултър - Цената на рая

— Не можеш ли поне да трепнеш? Да докараш мъничко цвят върху бялото си лице? Никакъв отговор.

— Лизет е изчезнала от апартамента си и никой не можа да ми каже къде е отишла. В ранния следобед се е качила в много хубава карета, върху която са били струпани всичките й куфари. Не го ли намираш за странно, Херцогиньо?

— Трябва ли да го намирам за странно, Маркъс?

— Къде си я изпратила, Херцогиньо?

Отговорът й дойде без колебание.

— Никъде не съм я изпращала, Маркъс.

— Разбирам — той погледна ръцете си.

Бавно разкопча и свали колана със сабята си от кръста, внимателно го нави и постави върху едно кресло. После се изправи с гръб към огъня и подпря раменете си на полицата на камината. Кръстоса краката си, обути във високи ботуши, излъскани като огледало от Спиърс. Намръщи се, готов да избухне. Насили се да прогони всякакво изражение от лицето си и продължи.

— Изглежда, че и моят апартамент е очистен от вещите ми. Можех да отида на гости на някой приятел, но реших, че си права — налага се да си поговорим за бъдещето — видя как облекчението неудържимо се разля по лицето й.

Тя се изправи с бързо и плавно движение.

— Имаш ли нещо против първо да вечеряме, Маркъс? Умирам от глад.

— Разбира се — отвърна й любезно. Предложи й ръката си да се облегне. — Мадам.

Погледът й подсказа, че отново е застанала нащрек и това му достави неизказано удоволствие. За първи път от година насам се почувства уверен. Беше съумял да не даде воля на гнева си. Защото не искаше да я предупреди какво да очаква от него. Усмихна й се безмълвно. Нека се почуди какви ли мисли му минават през главата, без да й ги изкрещи. Чу я как преглътна.

В трапезарията я настани в единия край на масата, а той самият се запъти към другия. Вечерята ги очакваше, поставена на масата между тях, покрита със сребърни похлупаци, за да не изстива.

— Баджър е надминал себе си — каза Маркъс, притваряйки очи, докато преглъщаше хапка от пилето, сготвено с портокали и естрагон. — Безупречно.

Тя се взираше в чинията си, където яденето стоеше недокоснато. Какво ли планираше Маркъс?

Съпругът й, който сякаш беше все повече зает с поглъщането на пилето, което придружаваше с възклицания на блаженство, отново й се усмихна.

— Май вечерята не ти се нрави особено, Херцогиньо.

— Изглежда доста съм си хапнала на обяд.

— Беше ли заета днес? Може би си излизала да пазаруваш? На гости у приятели? Или на мои любовници? Ходила си до предишния ми апартамент, за да го изчистиш от всички следи от мен?

— Не успях да свърша чак толкова много работа днес, Маркъс.

— Аха, аз пак зададох твърде много въпроси наведнъж, което ти даде идеалната възможност да не отговориш на нито един от тях. Яж си пилето, Херцогиньо.

— Оставила съм си място за кифличките на Баджър. Много са вкусни. По неговите думи ефектът им се дължи на качеството на използваната мас и също…

— Ще трябва да си почина — каза Маркъс и се облегна, обхващайки корема си с ръце. — Доста се натъпках.

— Имаш нужда от храна да възстановиш силата си.

— Искаш да натрупам тлъстини ли, Херцогиньо? Всъщност на теб ти е все едно. Трапезарията, както и цялата къща, е очарователна. Тъй като сега си много богата, предполагам, че и окото ти не е мигнало, когато са ти съобщили наема.

— Доста е висок, но — както ти казах, само да пожелаеш и заминавам за Лондон. Ако желаеш да останеш, ти също си много богат сега и можеш без притеснения да си го позволиш.

— Богат съм, значи. Е, аз никога не съм забравял стойността на парите и какво означава да преценяваш, преди да купуваш. Съмнявам се, че ще се променя. Мислех си за бедничките ни американски роднини — за тях нищичко не остана.

— Те и нищо не заслужават. Всичко е твое. По право.

— О, не, всичко трябваше да бъде на Чарли, а ако не на него, то на Марк.

— Те са мъртви, Маркъс, пет години минаха оттогава. И вината за смъртта им не беше ничия, най-малко твоя.

— Колко интересно — ти обвиняваш баща си.

— Да.

В този момент той си даде сметка, че повече няма сили да издържа. Херцогинята, седнала в другия край на масата. Лицето й, скрито в сянката. Гласът й, звучащ ведро като на Божията майка. Изправи се и захвърли салфетката си върху чинията.

— Излизам! — отсече той и се запъти към вратата.

— Маркъс!

Той спря и подхвърли през рамо, без да се обръща.

— Да? Забранено ли ми е да напускам къщата, след като съм влязъл в нея? Чакат ли ме на входа здравеняци, които да ме завлекат обратно?