Катрин Каултър - Цената на рая

— Ще ти кажа, когато се срещнем в ада.

— Знаеш ли какво, братовчеде? Не ме плаши, че ще се срещнем в ада, защото ти ще си там много преди мен.

Той вдигна пистолета, погледна лицето — толкова прилично на неговото собствено — и за момент през ума му проблесна: Мили Боже, той ми е братовчед, моя плът и кръв. И се поколеба. Тази частица от секундата беше необходима на Тревор. Той се хвърли като бик, нанесе съкрушителен удар на Маркъс в бедрото, събори го и се протегна за оръжието. Маркъс не бе достатъчно бърз, но все пак здраво стисна пистолета и не го изпусна, въпреки че Тревор тресеше десницата му.

Схватката беше безшумна, чуваше се само сумтене и тежко дишане. Херцогинята беше на крака и търсеше да се въоръжи с каквото и да е. За себе си не се боеше, но трябваше да потисне парализиращия страх за Маркъс, за да може да действа бързо и ефективно.

Борбата за оръжието не преставаше. Двамата мъже се търкаляха но пода и изтощението все повече ги обхващаше. Дишаха като продрани мехове. Тогава тя я видя — вила, ръждясала от старост, облегната на отдалечената стена на обора. Нямаше много читав вид, но щеше да свърши работа. Грабна я — тежеше пущината — и се затича към вчепкалите се тела.

Боеше се да не удари Маркъс — двамата не спираха да се търкалят — ту единият отгоре, ту другият. Пистолетът беше все още у Маркъс, но Тревор съумяваше да се предпази. Тя обикаляше около тях и чакаше. Чакаше…

Тогава, съвсем неочаквано вратите на обора широко се разтвориха и през тях нахлу слънчева светлина.

Лъчите заслепиха и блъснаха назад Тревор, който в този момент се намираше отгоре. Маркъс се възползва, отблъсна го от себе си и коленичи с насочен пистолет.

Херцогинята беше по-бърза. Тя издигна вилата над главата си и стовари с всичка сила дървената й дръжка точно върху темето на Тревор, просвайки го по лице на пода. Тревор само пририта веднъж и утихна. Не знаеше дали не го е убила и не я беше грижа.

— Маркъс! — извика тя и за секунда се намери до него, без да съзнава, че над тях се бяха надвесили Норт, Баджър и Спиърс.

Баджър я тупаше по гърба и издаваше звуци, наподобяващи тези на квачка към пиленцата си. Чувстваше се глупаво от изблика си, а му се искаше да крещи от облекчение. Бесът му бе насочен срещу самия него.

— Господи, този жалък негодник Тревор е успял някак да сипе лауданум в шоколада, който ви изпратих! Като последен глупак се съгласих Антония да ви го донесе, без да ми мине през акъла…

— Но как е успял? — попита Маркъс, докато Спиърс се занимаваше с изранените му кокалчета и натъртванията по лицето. Погледът му се премести към безчувствения му братовчед, до когото беше клекнал Норт и опипваше пулса му.

— Съвсем случайно говорих с Антония. Оказва се, че за кратко двете близначки се заприказвали и влезли в спалнята си. Близначките спорили за нещо си и през това време Тревор се възползвал от удобно оставения в коридора шоколад, за да сипе в него лауданум.

— Проклятие! — възкликна Маркъс. — Ами ако не бяха спорили? Ако Антония направо беше тръгнала да донесе шоколада? Тогава Тревор щеше да я нарани, може би и двете, ако се наложеше — и да ги убие — хладнокръвно и без угризения, както се размазва муха. Какво значат близначките, петнадесетгодишни хлапета, за него? И как, по дяволите, е проникнал в къщата?

Проникването в къщата не беше никак трудно, затова последният въпрос остана без отговор.

Херцогинята най-сетне събра сили да говори.

— Той искаше да ни накара да повярваме, че цялата работа е дело на двама ви.

— Моля за извинение, Херцогиньо?

— Маркъс и аз изобщо не допуснахме подобна мисъл.

— Постарайте се и в бъдеще да е така.

— Съгласен съм. Недостойна мисъл за една херцогиня и един граф — каза Спиърс. — Не прилича и на двама ви.

Маркъс отново погледна към Норт, върнал се преди два дни от посещение при приятел от армията в Касълфорд.

— Ще живее ли той, Норт?

— Да, така мисля. Херцогинята добре го е подредила, но пулсът му е нормален. Мога да го отведа в Дарлингтън и да се погрижа да бъде настанен в затвора. С усилена охрана, денонощно.

— Ще дойда с теб. Не искам да го изпускам от очи, докато не съм сигурен, че е заключен на топло зад дебели решетки.

— Какво се случи, милорд? — въпросът бе на Спиърс. — Искам да кажа, защо господин Тревор е все още жив?

— Държах оръжието и бях готов да го убия. Тогава осъзнах, че срещу мен стои мой братовчед — Уиндъм като мен, и не можах да го направя. Дадох му шанс и той скочи върху мен.