Катрин Каултър - Лорд Найтингейл

Шумът се повтори отново, но Каролайн вече нямаше сила дори да се обърне. Беше се приближил още, даваше си прекрасно сметка за това. Сега вече тя просто чакаше. „Като заек, вперил поглед в дулото на ловджийската пушка“, помисли си тя. Ето го непосредствено зад гърба й…

— Какво става? — прошепна с усилие тя. — Какво е това?

До слуха й достигнаха тихи, съскащи, безсмислени звуци, нищо определено в действителност. Беше готова да се закълне, че някакви пръсти докоснаха косата й.

— Ти си уличница — произнесе неясен глас, като че идващ от сънищата й. — И ще умреш, също като другите уличници.

— Не.

Устата и беше пресъхнала. Беше й страшно трудно да прошепне дори само тази дума.

— Не — повтори тя.

Усети, че я обгръщат някакви ръце. До ноздрите й достигна някакъв особен мирис, носле, все така плавно, някой я спусна на пода. Най-после усети блажената топлина на огъня, но тя се изгуби веднага и бе заменена от истински студ.

— Норт — прошепна Каролайн, а след това главата и клюмна на една страна и тя не пророни нито звук по вече.

Вятърът виеше. Във въздуха се носеха песъчинки с вкус на сол.

Без да си дава точна сметка какво прави, Каролайн се сви в кадифената си пелерина и се запита защо е наметната с нея. Естествено бе да не излиза, без да облече някаква горна дреха, но не можеше да си спомни да се е приготвяла за път.

Беше тъмно. Тънкият полумесец самотно проблясваше върху катраненочерното небе. Боже мили! Очите я боляха така, че не й се искаше да ги отваря. Въпреки това ги отвори и зърна лунния сърп над себе си. Миг след това усети на устните си соления вкус, идващ от морето, и проникващия до костите й студ.

Това накара Каролайн да се разбуди напълно. Беше завряна възможно най-навътре под изпъкналата част на голяма черна скала. Знаеше къде се намира тази скала — недалеч от Сейнт Агнес Хед. Знаеше и как се е озовала тук. Някой беше сложил приспивателно в чая й, после беше влязъл в спалнята й и я беше уплашил с всички онези шумолящи звуци, след това бе прошепнал в ухото и, че е уличница и че ще умре. Най-накрая същият този някой я беше изнесъл от Маунт Хок и я бе заврял тук.

Кой беше този някой?

Тя се протегна и разбра, че ръцете й са вързани зад гърба й, на глезените й също имаше въже. Скалата я предпазваше от вятъра, но въпреки това студът я пронизваше.

Къде беше този някой?

Беше съвсем сама.

Изпита такъв ужас, че мозъкът й се смрази. В този момент съвсем ясно видя майка си: обичното лице, зелените, искрящи от смях очи. После образът започна да избледнява, докато накрая остана само споменът за него. Беше забравила колко зелени бяха очите на майка й…

— Майко — прошепна Каролайн. — Майко…

Беше съвсем сама в тъмната нощ. Вятърът танцуваше край нея. Очевидно този, който я бе пренесъл дотук, беше мъж. Мъж, който имаше достъп до Маунт Хок.

Кум? Беше се върнал усмихнат и с виновно-глуповат вид. Беше довел със себе си майката и сестрата на Норт само за да заприлича на светец, на човек със съвест; за да ги накара да забравят лъжата му за уж насрочената с любовника й, доктор Трийт; да забравят, че беше сложил отровата в супата от говежди опашки, от която на бедната Алис й беше станало толкова зле.

В този момент Каролайн чу някакво слабо изохкване, близо до себе си. Тя се сви на кълбо, опитвайки се да избяга от този звук, защото й се струваше ужасяващ. И в същия миг разбра, че стенанието идваше от нея, от дълбините на душата й. Разбра, че страхът се бе превърнал в част от същността й. С нея бе свършено. Беше открила Норт, но сега, само след няколко месеца, той отново щеше ла бъде сам. Не, той вече имаше майка си и сестра си. Нямаше да се превърне пак в предишния мрачен, потънал в нерадостни мисли човек, който никога не се смее и шегува.

„Не искам Норт да се смее без мен!“ Това беше егоистично, но не зависеше от нея. Не желаеше просто да стои тук в очакване онзи някой да се върне, да я наръга с нож и да я бутне от скалите.

Каролайн не искаше да умира.

За първи път откакто се бе събудила, усети съзнанието си напълно бистро. Не хранеше кой знае какви надежди, но не възнамеряваше да легне и да зачака смъртта си. Изпробва въжето, омотано около китките й. Беше здраво. Опита се да раздалечи глезените си. Можеше да ги разтвори на не повече от петнадесетина сантиметра. Това нямаше да й позволи да тича, а само да се движи едвам-едвам, като спънат кон. Добре тогава! Тя нямаше да се предаде просто така. Трябваше да направи нещо. Опипа краищата на огромната скала. Всички ръбове бяха остри. Молеше се само да бъдат достатъчно остри.