Катрин Каултър - Лорд Найтингейл

Черните облаци внезапно се разнесоха и луната отново изгря. Над главата й прелетя керкенез. Тогава забеляза особените контури на скалата, които биха позволили на човек да се изкатери по нея. Норт не бе споменавал никога за подобни вдлъбнатини, нито пък тя ги беше забелязала преди. Не си зададе изобщо въпроса как се бяха появили те, нито кой и защо ги беше направил. Това бяха нарочно направени опори за краката и ръцете. Без да мисли повече. Каролайн хукна към първата от тях и се повдигна нагоре.

Кракът й пасна точно на опората. Вкопчи се в една издатина, определено имаща за цел да подпомогне катерача, и се покачи върху втората подпора. Тогава разбра, че не би могла да се катери с клона в ръце. Обърна се, видя човека под себе си и захвърли клона с всичка сила отгоре му. Не беше много по-високо от него, но правеше всичко, което зависеше от нея. Шансът й беше единствено в това да стигне горе прели него, тогава може би дори щеше да успее да избяга с коня му.

Чу го да ругае, когато клонът падна отгоре му.

Всеки път, когато откриеше къде да се хване, намираше и опора за краката. Така се издигна десетина метра над брега. Ако паднеше оттук, със сигурност щеше да се пребие.

Каролайн спря само за момент, колкото да си поеме въздух. Погледна надолу и видя, че онзи също се катереше. Трябваше да бърза. Вдигна поглед нагоре. До върха оставаха около шест метра. Просто не трябваше да се отказва, а да продължи да се катери и щеше да го победи. Щеше да има достатъчно време да се добере до коня му и да избяга от него.

Внезапно опорите изчезнаха. Като че никога не бе имало нещо подобно. Почувства се предадена от онези отдавна живели хора, които ги бяха издълбали в скалите. Защо не продължаваха? Това нямаше никакъв смисъл. Това пращаше шанса й по дяволите. Тя се оглеждаше бясно, окървавените й ръце опипваха мръсните скали, търсейки някаква вдлъбнатина.

Точно вдясно, на същото ниво, имаше други опори за краката, но трябваше да впрегне цялата си сила, за да се добере до тях.

Внезапно чу вик над главата си. Това беше мъжки глас, при това познат. Усети див пристъп на надежда. После отдолу прозвуча изстрел. Отгоре не се чу нищо повече, нито звук, абсолютно нищо. Мъжът отдолу беше застрелял спасителя й. Норт? О, небеса! Не би могла да понесе подобна мисъл. Протегна се колкото можеше вдясно, ръцете й диво търсеха издатина, за която да се заловят. Изпъваше се цялата, докато кракът й намери някаква опора. След нея последва друга, все така настрани. Това нямаше никакъв смисъл, но на нея като че не й пукаше. Просто продължи да се движи, вече без да мисли. Важното бе да не спира. Чуваше мъжа под себе си. Разбра, че той на свой ред стигнал края на вертикално издигащите се опори и че нямаше да загуби толкова време, за да открие накъде продължаваха опорите.

В този момент най-неочаквано кракът й се подхлъзна и тя увисна във въздуха, вкопчила се отчаяно в издатината над главата си. Краката й се мятаха и отчаяно търсеха опора, без обаче да я открият. Той беше на не повече от два метра от нея. Смееше се, защото знаеше, че тя ще падне и ще умре. Ръката й се плъзна. Опита се да се залови отново, но безуспешно.

Тя полетя надолу, а викът й проряза дори виещите вопли на вятъра.

Каролайн се вкопчи като обезумяла в стърчащия от скалите храст. Това само забави падането й. После растението се откъсна, тя се олюля, а бедрото й се блъсна в скалата, която сякаш потрепера. След това рязко поддаде и се разби. Младата жена усети, че започва да пропада все по-надолу и по-надолу във внезапно замирисалия на мухъл въздух. Приземи се на една страна и се търкулна още около два метра по лекия песъчлив наклон. Остана да лежи така, като дишаше тежко. Нямаше желание да разбере какво бе станало, не още.

Всичко бе протекло с невероятна скорост. Скалата се бе срутила под нея и сега тя се намираше в нейната вътрешност. Не можеше да проумее случилото се, още по-малко да го приеме.

Постепенно дишането й се нормализира. Бодежите от едната й страна престанаха. Опипа корема си. Не усещаше никаква болка, никакви спазми. Бебето беше добре, поне засега. Много бавно се обърна и седна. Единствената светлина идваше от луната, която надничаше през дупката, направена от собственото й тяло при падането.

Каролайн се огледа, като се чудеше какво, по дяволите, беше това място. Трябва да беше пещера, но не приличаше на никоя от пещерите, които бе виждала преди — тъмни и влажни. А тази тук бе суха, земята под краката й — песъчлива и равна. Тя постоя още известно време, като непрекъснато се оглеждаше и опипваше тялото си. Слава Богу, всичко беше наред. Дланите й бяха окървавени, но това беше без значение. Всъщност тя дори се радваше на болката, защото това доказваше, че е жива.