Мъжът щеше някак си да се добере дотук, после щеше да я убие, защото тя беше попаднала в капан. Поне да имаше някаква светлина. Тя тръгна навътре, отдалечавайки се от отвора в тавана, но, странно как, все още можеше да различава предметите в мрака. Може би пещерата се извиваше и водеше до някоя друга пролука в скалите. Това, през което бе стигнала тук, в действителност не беше отвор. Той се беше получил вследствие тежестта на падащото й тяло.
Опорите за ръцете и краката обаче явно бяха направени така, че да водят до тази пещера. Какво точно се беше случило? В този момент се сети, че просто трябваше да има друг изход и може би той беше по-нагоре.
Не й оставаше друго, освен да го открие. Продължи да се движи все така бавно, като се оглеждаше и ослушваше за мъжа. Знаеше, че рано или късно той щеше да намери начин да скочи през отвора, направен от тялото й.
По кого беше стрелял той към върха на скалата? Вече беше сигурна, че не е било по Норт. По кого тогава?
Внезапно се спъна, но успя да се задържи, без да падне. Точно под крака й някакъв бляскав предмет се бе показал от пясъка. Младата жена коленичи и го измъкна оттам. Беше нещо кръгло и много гладко. Очевидно беше някакво бижу. Искаше й се да може да се върне, за да види какво е то на лунната светлина, но не изглеждаше особено разумно да предприема подобен риск.
Пъхна бижуто в джоба на пелерината си и продължи пътя си нататък.
Зад гърба си чу призрачен вик, нереален, неестествен, който й напомни за игрите на духове в деня на Вси светии, заглушен и обезобразен от пещерата. Звучеше дълбоко и мрачно и я зовеше, подобно на русалките, примамващи моряците, за да ги погубят:
— Каролайн, Каролайн, по-добре се спри. Така или иначе ще те хвана и ще те накарам да умреш бавно и мъчително… Проклетото хлапе в корема ти, малкото копеле, също ще умре…
Тя потрепера и обхвана с ръце раменете си. Гласът я караше да замира от страх, давеше я от ужас, не й даваше да си поеме въздух. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да запази мълчание, подобно на заобиколилите я от всички страни безмълвни скали. Гласът прозвуча отново, вече по-близо:
— Ела, Каролайн. Ти си по-съобразителна или просто си по-късметлия от другите. Чакай да ти разкажа за онази патетична жена, Елизабет Годолфин. Тя хленчеше, коленичила пред мен, умолявайки ме да не я убивам, но аз я убих, разбира се. Тя беше по-голяма пачавра дори от леля ти. Щом те хвана, Каролайн, ще ти разкажа как умря и скъпата ти леля, искам да виждам лицето ти, докато описвам как тя се опитваше да се спаси. Но нямаше никакъв шанс, беше справедливо да умре, беше си го заслужила. Покажи се, Каролайн. Нали не искаш да ме ядосаш?…
Пленницата на пещерата потрепера още по-силно. Имаше някакво безумие в отекващия призрачен глас. Безумие и решителност.
Някакво оръжие. Трябваше да намери нещо. Продължи да се движи по-навътре. Таванът ставаше по-нисък, но все още беше повече от три метра. Зави зад някакъв ъгъл вляво. И внезапно мракът като че се разсея. Можеше да различава сенки. Това трябваше да бъде Другият отвор. Знаеше, че не може да няма друг отвор, И го беше открила. Забърза, почти се затича към неясната светлина, но след малко се спря толкова рязко, че едва не падна.
Там, точно срещу нея, върху много широка плоска скала бяха разпилени купища злато — монети, бижута, гривни, колиета… Имаше и потири, препълнени със скъпоценности. А сред цялото това богатство, на около половин метър над земята, се издигаше огромен меч с инкрустирана с диаманти, рубини и смарагди дръжка. Изглеждаше поне на половина забит насред скалите. Боже Господи, този меч беше по-дълъг от един метър! Каролайн не можеше да откъсне поглед от него забравила за миг ужаса, защото си даваше сметка какво бе открила.
Това беше съкровището на крал Марк, не би могло да е нещо друго. Мъжете от рода Найтингейл се бяха оказали прави. Богатствата бяха наистина тук, заровени преди повече от хилядолетие, и бяха много повече, отколкото заслужаваше един човек.
Тя се приближи и протегна ръка, за да докосне меча, но я отдръпна. Страхуваше се. Какво правеше той тук, пъхнат в този камък? Съзнаваше, че това е повече, отколкото би трябвало да знае един човек, повече от това, което би трябвало да види и преживее. Този меч като че не беше от тази земя, от това време и въпреки това беше тук и като че чакаше. Блестеше като златен, но беше направен от стомана. Беше великолепен: твърд, дълъг, безмилостен. Лъскавото му острие сияеше. И след повече от хиляда години изглеждаше не по-малко смъртоносен.
Читать дальше