Катрин Каултър - Херцогът

— Каква бъркотия — оплака се Клод. — Кълна се, че през изминалия ден подаграта ме мъчи повече, отколкото през цялата година! Проклет убиец!

— Мисля, че бих предпочел подагра вместо куршум в гърба си — отбеляза Пърси. В гласа му имаше такова злорадство, че Клод едва не се нахвърли срещу него.

— Успокой се, Клод — каза лейди Адела. После тя млъкна, като започна да оглежда всеки един по един.

Бъртранд се завърна.

— Сигурен съм, че Ян няма да добави нищо към онова, което Бранди ни разказа.

— Съгласен съм с лейди Адела — изгърмя Клод. — Трябва да е бил някой от онези ужасни бракониери.

Бранди въздъхна и стана.

— Ако ми позволите, бабо, ще се занимая с уроците на Фиона. После бих искала да видя как е херцогът.

— Не прави такава тъжна физиономия, момиче. Детето ще започне да сънува кошмари от теб — каза лейди Адела. После замислено се обърна към останалите в стаята. — Не обичам загадките и негодниците, въпреки че петдесет години живях с такъв. От мисълта, че такъв подлец може да гази земята на Пендърлей, направо ми призлява!

— Не мисля, лейди Адела, че господин Тревър подозира само мъжете — отбеляза тихо Пърси.

— Не ставай смешен, Пърси! Нали не смяташ, че лейди Адела крие пистолет в бастуна си? — Бъртранд беше ядосан на братовчед си.

— Само размишлявам, братовчеде. Ако господин Тревър смята да души наоколо и да ни досажда със смешните си въпроси, не виждам защо дамите трябва да правят изключение!

Фелисити стана и се обърна с разтреперан глас към Джил:

— Чувствам се ужасно! Мария трябва да навлажни слепоочията ми с лавандулова вода. Защо изобщо херцогът трябваше да идва на това противно място? Някакъв смахнат шотландец едва не го уби! О, как ми се иска никой от нас да не беше стъпвал тук!

— Тогава защо не си заминете? — попита Констанс. — Единственото, което правите тук, е да се оплаквате, да припадате и да ни обиждате. От вас няма никаква полза. Най-добре ще е да си заминете!

Фелисити се обърна рязко.

— Ти, злобно малко шотландче! Дори не можеш да говориш английски като хората. И защо онази повлекана, сестра ти, трябва да вижда херцога? Тя няма нищо общо с него! Нищо! Аз съм негова годеница! Ако трябва някой да го види, това съм аз, но сега не се чувствам достатъчно силна. Ох, как мразя това противно място!

— Аз посетих Ян — каза Джил. — Има треска, но Мабли непрекъснато е при него. Той ще ни извести, ако положението му се влоши.

— Да, Мабли каза, че дори бълнувал! По дяволите! — Бъртранд внезапно удари с юмрук по коляното си.

— Какво проклинаш? — попита Пърси. — Това, че херцогът е болен, или факта, че убиецът е пропуснал целта си?

— Какви нелепости дрънкаш само — възмути се Констанс, стиснала юмруци.

— Мабли ме увери, че херцогът няма да остане сам нито за миг — намеси се Джил. — Сигурен съм, че това ще възпре убиеца. Сега, ако не възразявате, лейди Адела, да изпием следобедния си чай?

— Няма да допуснеш нещо лошо да се случи на Ян, нали, Бранди? — Фиона беше разтревожена и изплашена. Не защото не познаваше смъртта. Дядо Енгъс беше починал, но той беше толкова стар, че тя се чудеше как още е жив.

Сестра й подгъна завивките й и я целуна по челото.

— Няма, кукличке! Не се тревожи, той е силен и голям. Кълна ти се, че ще се оправи.

Бранди напусна стаята на Фиона и се запъти към своята. Нямаше сили да понася нападките и злобата, които се разменяха в дневната преди вечеря. Наближаваше десет, когато стигна до стаята на Ян. Очите й веднага се обърнаха към леглото.

— Спокоен е, Мабли? Дали не е отминала треската?

В гласа й имаше толкова надежда, че на възрастния човек му дожаля за нея.

— Не съвсем госпожице, Бранди. Бълнуваше и се мяташе в леглото. Минаха шест години вече, а в устата му е само нейното име. Боже, какви ужасни времена бяха тогава! Страшно го съжалявах! — Мабли поклати глава изморено.

Бранди го изгледа, после разбра.

— Говориш за Мариан, нали?

— Да, госпожице Бранди. Мисля, че отново преживява онези ужасни събития. — Старият човек беше толкова изморен, че се отпусна на един стол и затвори очи. Не можеше да забрави пребледнялото лице на херцога, когато се беше върнал сам от Франция. На глас изрече: — Приятелите му се изплашиха да не се побърка. Спомням си, че дори кралят му изпрати своите съболезнования. Беше много тъжно тогава!

Девойката си наложи да бъде спокойна. Мариан беше мъртва от доста време. Но тя беше жива и Ян имаше нужда от грижите й. Ако се наложеше, беше съгласна да го дели с мъртвата му съпруга, но не и с Фелисити.