Катрин Каултър - Херцогът

Тя изви глава настрани. Веднага си спомни, че беше най-голямата дъщеря на граф Брекурт, а не някаква парцаливка от дивата Шотландия. Вдигна рамене.

— Предполагам е естествено да поискаш да се забавляваш, дори и в това омразно и нецивилизовано място. Разбирам, че е нормално мъжете от твоята класа да издържат любовници и проститутки, въпреки че са сгодени за дами. Бих искала да те помоля да не довеждаш твоята курва в Лондон. Ако го направиш някога, поне не карай мене или приятелите ни да търпим присъствието й!

— Значи, щом съм херцог, е нормално да имам любовници и да посещавам леки жени? Такива като мен не зачитат клетви за вярност и нямат чест?

— Не това е важното. Както аз разбирам нещата, любовниците и курвите нямат нищо общо с клетвите за вярност. Просто така е прието да се прави.

— С мен не е така! Когато обещая нещо или дам клетва, ги изпълнявам. Как постъпват другите, не ме интересува. Предполагам, че брат ти Сойер ти е казал всичко това, нали?

— Той ми каза, че ще се отнасяш с мен като с любовницата си. Когато ти родя наследник, ще ме оставиш на мира. Каза, че така правят джентълмените. Но аз не слушам само брат си. Не съм сляпа и виждам как живеят семействата около нас. Може би за известно време са си доста близки. После двамата си намират любовници.

— За съжаление това е истина — каза херцогът. — Трябва отново да ти кажа, че не приличам на останалите благородници. Много от моята класа са щастливи в брака си и не желаят да изневеряват на съпругите си. Но да се върнем на най-важното. Пропътувала си целия път до Пендърлей, защото съм ти писал за Бранди? Предположила си, че е моя любовница? Мисля, че започвам да те разбирам.

Може би говореше истината? Положението й на бъдеща херцогиня изискваше да показва ревност и да бди.

— Надявам се да е така, Ян! Значи няма да я вземеш в Лондон? Не ме карай да се срамувам пред приятелите ни! Почакай докато се оженим, и после бъди по-дискретен!

— Бранди никога няма да ми бъде любовница, независимо дали съм женен или не! Въпреки че искам да дойде в Лондон, тя упорито отказва да го стори. Бих искал да изкара един Сезон и да срещне някого, на когото да се възхищава и да се омъжи за него. Но както казах, тя е на друго мнение. Снощи те попитах, Фелисити, имаш ли желание да раждаш моите деца? Сега искам да ми отговориш!

Навела глава, Фелисити беше самото олицетворение на скромността.

— Ще изпълня своето задължение, разбира се!

— Твоето задължение — повтори Ян. Гласът му беше равен като брега пред тях. Господи, как е могъл да бъде толкова сляп? Как само се беше заблудил относно същността й!

— Ти трябва да имаш наследник. Дори мама е съгласна с това. Всеки господар трябва да има на кого да предаде титлата и името си. Такъв може да бъде и Джил, но той е само с две години по-млад от теб. Надали ще те надживее дълго, за да запази наследството. Не се съмнявай в мен! Ще направя всичко, което се очаква от мен!

— Обичаш ли ме, Фелисити?

Тя беше толкова изненадана от въпроса му, че дръпна юздата. Конят стъпи близо до бездната. Ян бързо го върна обратно. Фелисити се изсмя. Намести се отново удобно на седлото.

— Започвам да се съмнявам, че умът ти малко се е помрачил в тази изостанала провинция. Разбира се, че зачитам теб и твоя произход. Точно това се очаква от една бъдеща херцогиня на Портмейн. Не съм запленена както в някой романтичен роман, пълен с глупостите на жени от долната класа?

— Значи херцогът и херцогинята са различни от обикновените хора?

Фелисити го изгледа. В погледа й имаше презрение.

— Херцогът и херцогинята трябва да служат за пример на родените без титла. Сълзливите сантименталности нямат място сред нашите кръгове. Не мога да си представя херцогинята на Портмейн да ти се хвърля на врата и да прави сцени, достойни само за театъра! Имам друго възпитание и никога няма да направя нещо толкова безвкусно!

Ян я гледаше натъжен. Може би някога щеше да се съгласи с нея, но не и сега. Изведнъж осъзна, че Фелисити е права. Беше се променил и не беше сигурен, че разбира хората около себе си. Може би винаги е бил такъв? Въздъхна тежко. Дори и да не беше херцог, той все пак беше джентълмен. Въпреки че не можеше да си представи да прекара остатъка от живота си до тази жена, не би могъл да развали годежа си. Това беше една от най-големите грешки в живота му. Беше виждал у нея онова, което му се искаше да види. Направил грешен избор, сега трябваше да си плаща. Защото тя никога нямаше да се промени.