Катрин Каултър - Херцогът

— Не мисля, че е редно, кукличке. Все пак бих искала да видя лицето й, ако го направиш! Една от онези големи, зелени крастави жаби, които скачат край блатото Пераниорт. Не трябва да го правим. Ян няма да одобри това, защото тя ще бъде негова жена. Трябва да бъдем добри, въпреки че ми призлява, като я гледам. — Опита се да си представи какво прави Ян в момента, какво говори на другата жена.

Ян яздеше край Фелисити по пътя, който вървеше успоредно на скалите. Питаше се защо беше останал толкова време в Пендърлей. Опитваше се да се убеди, че е заради това, защото трябва да се купуват овце, да се преглеждат сметките и да се правят много допълнителни разходи и разпоредби. Обаче знаеше, че причината е Бранди. Тя беше тази, която го задържаше тук! Не можеше да отрича това поне пред себе си. Погледът й го караше да се чувства най-важната личност на света.

Припомни си времето, прекарано с нея в колибата, красивите й, меки устни. Въздишката й, когато я беше целунал.

— Ян, намали малко, ако обичаш! Нямам намерение да галопирам, особено по този път! До брега остават стотина метра. Изглежда, няма прилични пътища в тази проклета провинция!

Дръпна поводите на коня си и се обърна към нея.

— Съжалявам, скъпа. Не обърнах внимание.

— Ян, какво ти става? Изобщо не приличаш на себе си! Променил си се и не мога да кажа, че това ми харесва. Изглежда, предпочиташ да живееш с тези нецивилизовани хора? Съжалявам, но това е истината! В края на краищата те са твои далечни роднини и ти не си задължен да ги харесваш! Не ти ли се иска да бъдеш сред хора от собствената си среда?

— Фелисити, защо дойде в Пендърлей? — Изравни коня си с нейния. — В писмото си ти обясних, какво ме задържа тук. Трябва да знаеш, че харесвам тукашните си роднини. Те не се преструват и са истински, дори чичо Клод с постоянното си гъгнене и лейди Адела, която е кисела като ягодовото сладко на готвачката. Е, защо дойде в Пендърлей?

Фелисити нямаше намерение да му разказва как майка й я бе убедила, че трябва да го наглежда. Тя не одобряваше начина, по който беше напуснал Англия и дъщеря й.

— Прекалено далеч от теб е, детето ми — беше казала тя, потупвайки дъщеря си по бузата. — Мъжете, които не се следят отблизо, причиняват неприятности. Да, милата ми, може би трябва да заминеш за онова проклето място и да го върнеш обратно? Тук му е мястото. Мъжете се променят. По-добре да го прави до теб, отколкото толкова далеч! — Не, Фелисити не можеше да му каже това. Затова отвърна със смях:

— Казах ти, Ян, че ми липсваше ужасно! Сигурно това е достатъчно, за да посетя своя годеник?

Той я изгледа недоверчиво.

— Хайде, Фелисити! Това не е Кармайкъл Хол, а далечна Шотландия!

Тя оправи ръкавицата си, за да овладее гнева си към него.

— Дали няма да ме подложиш на разпит? — Все пак не успя да скрие студенината в гласа си. — Както казах вече, променил си се много!

— Не е вярно, скъпа. Просто не си ме виждала далеч от Лондон. Освен това ме изненадва фактът, че си зарязала удоволствията на Сезона и си тръгнала към място, което презираш. Пътуването ти наистина е само губене на време. Изобщо не виждам причина за него!

Дали не я приемаше като глупава и сляпа? Чашата вече заплашваше да прелее.

— Толкова ли не можеш да повярваш, че исках да те видя? Или може би ти е неприятно, че дръзнах да прекъсна удоволствията ти? Толкова ли си арогантен, че не можеш да се примириш с очевидния факт? Тази раздърпана повлекана Бранди се опитва да те откъсне от дълга ти към титлата, към мен. Изобщо не може да ме залъже със старомодните си рокли и детските си плитки! Видях я как те гледа. Кокетничи със сладникавите си усмивчици. Наистина ли вярваше, че няма да обърна внимание на това? От писмото ти стана ясно колко впечатлен си от нея. Или просто не те интересува какво ще почувствам?

Ян я гледаше безмълвен. Не можеше да повярва, че такава жлъч, такава отрова ще се изсипе от красивата й уста. Беше я мислил за нежна и мека. Той дръпна юздите на Херкулес и конят се вдигна на задните си крака. Успокои животното и се зае да успокоява себе си. Как искаше да й отговори? Да се съгласи с нея, че Бранди е повлекана? Беше го попитала дали изобщо го интересува. Дали не беше права, че не го интересуваше какво ще си помисли тя?

Когато проговори, гласът му беше спокоен:

— Какво искаш да кажеш с всичко това, Фелисити? — Знаеше, че е глупак да подклажда още повече гнева й. За пръв път, откакто я познаваше, не можеше да я разбере. Сега осъзна, че всъщност никога не я е разбирал. Колко прав беше Джил! Какъв глупак беше само, че не го беше послушал! Искаше да приключи с това и отново зададе въпроса си: — Какво наистина имаш предвид, Фелисити?