Катрин Каултър - Херцогът

Фелисити студено се засмя.

— Не исках да ви обидя, госпожице Робъртсън! В края на краищата скъпата ви сестричка лови риба с вас, нали?

— Фиона е много повече, Фелисити — сряза я Ян. — Бих казал, че за Бранди тя е повече от сестра. Фиона е нейното дребно чедо, както бихме казали в Шотландия.

— Дребно чедо, сър? Като слушам твоите приказки, бих казала, че съм в провинцията на някоя чужда страна! Бих те помолила да говориш на английски!

— Наистина сте в чужда страна — заяви Бранди. — Тук говорим шотландски. Не е ли по-добре да възприемете нашия говор, отколкото да ни принуждавате да използваме вашия?

Клод, който не искаше да си разваля настроението с дреболии, промърмори:

— Права сте, лейди Фелисити. За дама като вас ние трябва да променим произношението си. Това е Шотландия, но вие сте наша гостенка.

Фелисити затърси ирония в думите му, но не ги откри. Въпреки че беше стар и нямаше зъби, това явно беше единственият Робъртсън, който можеше да оцени истинските неща. Тя му кимна грациозно. Как смееше тази повлекана да я нарича посредствена?

Лейди Адела наля масло в огъня.

— Значи не обичаш суетата на градския живот, Ян? Надявам се поне на един Сезон, за да въведеш моята Бранди в обществото?

— Страхувам се, лейди Адела, че с негова светлост ще имаме доста продължително сватбено пътешествие. — Нямате ли други роднини в Единбург например? Обществото там ще бъде много по-подходящо за нейния вид и способности!

Джил изгледа остро Фелисити: тя седеше с изправени рамене и упорито стиснати устни. После дискретно погледна Бранди. Дали Фелисити не е забелязала огромните й кехлибарени очи. Поне на тази светлина имаха такъв цвят. Осветлението му харесваше. То правеше огромната зала по-уютна и омекотяваше сенките.

Не, Фелисити не беше видяла нищо друго освен дрехите й. Момичето беше красиво, а езикът му беше остър само когато обиждаха любимите за него хора. Бранди беше права, че Фелисити не успява да прикрие духовната си нищета. Макар че в повечето случаи умееше да очарова мъжете. Поне така се беше случило.

— Не, не искам Единбург за Бранди — продължи невинно лейди Адела. Явно не забелязваше раздразнението на гостенката. — Ян ще й осигури богата зестра. С нея момичето ще се превърне в истинска англичанка. Внучка е на граф, ще има пари, би могла да постигне много!

— А какво ще стане с мен, бабо? — попита Констанс, готова за битка.

Клод се ухили широко и побутна сина си.

— Имаме други планове за теб, момичето ми. Не трябва да се безпокоиш за бъдещето си, нали така, Бърти?

— За всяко нещо си има подходящо време и място, татко! — изрече твърдо той. — Надявам се двамата с лейди Адела да ме оставите сам да уреждам живота си!

Не обърна внимание на пълното объркване на Констанс и се зае със саздърмата. Тази вечер тя не беше вкусна както обикновено. Кони нямаше представа какви са чувствата му към нея. Тя беше твърде млада. Кокетничеше и се учеше да бъде жена. Обичаше да наблюдава номерата й, освен когато бяха насочени към онзи кучи син Пърси. Радваше се, като гледаше как тя расте и се променя. Понякога дрънкаше глупости, друг път думите й го караха да се чувства горд от нея. Кони имаше нужда от време. Баща му и лейди Адела не трябваше да насилват нещата.

— Само гледай да не побелееш, докато направиш своя избор, момче — отбеляза старицата размахала вилицата си към него.

— Според мен Бъртранд винаги внимава какво върши — обади се Ян. Искаше малко да разведри атмосферата. Като видя жалкото подобие на плодова пита, което се готвеха да им сервират, побърза да добави: — Предлагам да отложим десерта и да минем във всекидневната.

Бранди му се усмихна ослепително.

— Но, Ян, плодовата пита е чисто шотландски специалитет! Сигурен ли си, че не искаш да я опиташ? Не си ли ми казвал толкова пъти, че е любимият ти десерт?

В отговор той също й се усмихна и заяви:

— Без съмнение съм казал всичко, което си пожелала от мен! Сега бъди така добра и последвай лейди Адела във всекидневната!

— Добре, командире — промърмори тя.

Ян получи неочаквана подкрепа от Джил. Той се изправи готов да кавалерства на лейди Адела.

— Да тръгваме, Ян! Колкото по-бързо се оттеглим, толкова по-добре, приятелю! Не мисля, че мъжете имаме да си кажем нещо важно. Бастунът ви, лейди! До къде бяхме стигнали? А, да, до Дойър. Спомняте си стария скъперник, виконт Дойър, нали?

— Дойър — повтори бавно старицата. — Не мога да кажа, че ми звучи познато това име, момчето ми — призна накрая разочарована.