Катрин Каултър - Херцогът

Херцогът си спомни, че днес беше облякъл последния си чист костюм за езда. Не можеше да се надява, че Мабли ще пристигне скоро с останалия багаж.

— Бих предпочел, ако не възразяваш, просто да постоя на влажния пясък. В противен случай ще трябва сам да се пера. Това няма да е никак лесно, защото нямам представа как да го направя.

— Аз също — оплака се тя.

Колко учтив и внимателен беше, възхити се мислено Бранди, като му се усмихна.

— Хайде, кукличке, върви да вземеш шала си!

Фиона се измъкна от трапезарията, като се провикна весело:

— Ще се върна, преди мишката да се е хванала в капана!

— Не ти ли е топло с този шал? — попита херцогът. За негова изненада изражението й стана такова, сякаш й беше казал, че по лицето й има петна от кашата.

— Не! Просто винаги ми е студено. Свалям го понякога през август, но и тогава е хладно. Почти цяла година е на раменете ми. — Тя сви рамене, при което плитката й се измъкна и падна в купата с овесена каша.

— Плитката ти, Бранди — извика Ян и се пресегна да я измъкне.

Девойката се стресна и рязко се отдръпна, преди да е пуснал косата й. Наложи й се да стисне зъби, за да прикрие болката.

Той й подаде чаша с вода.

— Ето, изплакни я тук. Не исках нито да те изплаша, нито да те заболи.

— Знам — отговори, без да го гледа. Изтри плитката си със салфетката. — Чувам Фиона. Готов ли сте, Ян?

— Да.

— Няма да ми се подигравате, нали, ваша светлост?

— Негова светлост никога не се подиграва с братовчедките си. Той е възпитан и учтив. Между другото, той много харесва своите братовчедки. Тръгваме ли?

Тримата се запътиха към скалите край морето. Вървяха по калдъръмената пътека, покрай която цъфтяха рододендрони.

Ян се загледа в морето, сега спокойно и ведро. Близо до брега водата беше плитка и прозрачна, а в далечината беше с различни нюанси на синьото. Ян вдигна поглед към отрупаното с бели облачета небе. Ветрецът галеше лицето му и рошеше косите му. Пое дълбоко дъх.

— Внимавай, кукличке, защото ще се изцапаш!

Бързо го изтръгнаха от неговия унес. Фиона тичаше по пътеката надолу към брега.

— Надявам се, че няма да си счупи нещо — каза Ян. — Пътеката ми изглежда доста стръмна.

— Тя е като козичка. Не се безпокойте.

— Имате прекрасен дом, Бранди!

— Сега той е ваш, Ян — отговори му, засенчила очи от слънцето. Искаше да се увери, че Фиона е стигнала до брега без проблеми.

— Имаш ли нещо против това? — попита тихо той.

За момент Бранди замълча. Накрая проговори тъжно:

— Не, не е моя работа да обсъждам това. Мина много време. Въпреки че доста шотландци са против, време е нещо да се промени. Във вас ми е надеждата за това. Вече ви казах, че нямате вина, дето сте англичанин. Аз съм жена и моето мнение е без значение. Никой няма да ме послуша, а и не бих могла да ви нареждам как да постъпвате тук.

— Напротив, за мен твоята позиция е от съществено значение. Не искам да говориш за себе си така!

Тя се засмя, стиснала възела на шала си.

— Трябва да чуете как разговаря баба ми с мен понякога. Ако Краби е дърт пияница, защо аз да не съм негодна за нищо малоумница. Нямам цената дори на прашинка сол. Постоянно говори, че трябва да се омъжа, и размахва ревматичните си ръце. — Повдигна рамене. — Нямам нищо против вашето наследство. Всичко трябва да мине в ръцете на някой роднина, иначе родът ни ще загине.

Никога не беше чувал жена да се изразява така ясно. В думите й звучеше разбиране на проблемите. Ян знаеше, че на жените не се гледа сериозно, и това го възмущаваше. От друга страна, той беше мъж и трябваше да я защитава. Бранди не трябваше да има нужда от нищо. Дразнеше го фактът, че говори за себе си, сякаш няма никаква стойност.

— Разбирам, че скоро трябва да се оженя и да създам наследник. Ако нямам син, или счупя врата си, тогава наследник ще стане братовчед ми Джил. Той изобщо няма кръвна връзка с вас.

— О, моля ви, не си чупете врата!

— Разбира се, че няма, но животът крие изненади. Човек никога не знае. А и крайно време ми е да създам наследник.

— Значи още не сте женен? Не знаех това. Сигурно и баба не предполага такова нещо, иначе щеше да го разтръби из целия Пендърлей. Да, трябва да се замислите по този въпрос!

— На двадесет и осем години съм. На фона на твоята младост сигурно ти изглеждат ужасно много?

— Ни най-малко. На Архангелов ден ще навърша деветнадесет. Изобщо не сте стар.

Това беше вярно. Бранди беше на възрастта на Фелисити, за която щеше да се ожени през август. Годеницата му беше толкова различна от това момиче. Мариан също не приличаше на нея. Усети познатото болезнено бодване от загубата й. Сега щеше да бъде на двадесет и шест и вероятно майка на няколко деца. Дъщерите им сигурно щяха да имат светлозелените очи на майка си. Синовете им щяха да бъдат силни и горди като него самия. Усмихна се на Бранди, но не каза нищо. Загледа се в чайките, които крещяха над главите им.