Катрин Каултър - Херцогът

— Какво е Дрюри Лейн?

— Там са всички театри в Лондон.

Бранди се замисли за момент, после за негова изненада каза:

— Всъщност не знам защо е бил лишен от правата си моят прачичо Дъглас. Той е бил по-възрастният брат на дядо Енгъс и наследник на титлата. Според думите на Марта баща им, възрастният граф, го изхвърлил от имението и предал всичко на Енгъс. Когато Дъглас умрял, дядо разрешил на чичо Клод и Бъртранд да живеят в имението. През последните шест-седем години Бъртранд е управител тук. — Добави с блеснали очи: — Синът на чичо Клод е добър човек, независимо какво мисли за Пендърлей. Не е лесно да нахрани всички ни и постоянно да се съобразява с прищевките на баба.

Дали не се страхуваше, че ще прогони Бъртранд от имението? Или беше влюбена в него? Не, тя беше прекалено умна за този незначителен човек. Истината бе, че Бранди е много сложна личност. Беше й необходим мъж, който да оцени невинността й и в същото време да не подценява ума й.

— Разбирам — промълви Ян.

— Чух също, че лейди Адела иска да върне правата на Клод и Бъртранд.

— Лукава жена е твоята баба. Дали не иска всички да се хванем за гушите? Дали не е решила в краката й да падат трупове?

— Би намерила това за забавно. Обичам я, но не мога да отрека, че е доста проклета. Като признае Пърси за свой законен внук и възвърне правата на Клод и Бъртранд, тя сигурно иска да изтрие несправедливостите на миналото. Какво е станало много отдавна, не мога да знам. Сигурно е било нещо ужасно, щом чичо Дъглас е бил лишен от наследство. Сигурно вече си разбрал, че баба е твърде ексцентрична?

Това звучеше интересно.

— А ти, Бранди? Какво ще кажеш за себе си?

Тя се усмихна чаровно и повдигна рамене.

— Аз ли? Предполагам, че от ваша гледна точка съм една провинциалистка без зестра. Просто бедна роднина.

Нейната откровеност този път го ядоса. Осъзна, че като неин настойник има възможност да промени живота й. Бъдещето й наистина не изглеждаше никак розово. Мислено я облече в модерна рокля. Щеше да навърши деветнадесет години. Това беше възраст, подходяща за създаване на семейство. Мина му през ум, че Фелисити би могла да я вземе под своя опека и да я представи в обществото.

— Аз съм твой настойник, Бранди. За мен не си просто провинциалистка. През август трябва да се оженя за една очарователна госпожица. Сигурен съм, че тя с удоволствие ще те въведе в обществото. Би ли желала да посетиш Лондон?

Да бъде в Лондон с него и младата му съпруга? И тази жена щеше да я учи как да се държи сред английските благородници? Бранди усети как се изчервява от гняв. Отново хвърли цветята по него и заяви:

— Това изобщо няма да ми хареса! Как смеете да ме третирате като някоя недодялана селянка? Може би ще ме давате и под наем, за да забавлявам приятелите ви? Ще ме мъмрите ли, ако не направя достатъчно дълбок поклон пред някой от тях? Може да вземете ваше настойничество и да си го напъхате в ботушите!

Ян беше зашеметен. Стоеше и не намираше думи. Това все пак беше някакво постижение. Да накараш един английски херцог да замълчи.

— Отивам да видя Фиона. Можете и сам да намерите обратния път, ваша светлост! — Бранди заслиза надолу по пътеката и скоро се изгуби от погледа му.

Ян не знаеше какво да каже. Проклетото девойче! Как смееше да се обижда от благородното му предложение? Как си позволяваше да го разбира погрешно? Щял да я дава под наем? По дяволите! Това, от което имаше нужда това момиче, беше да я напляска хубаво човек!

Пристъпи към края на скалата. Видя я да върви по брега и да се доближава до Фиона. Фелисити и Джил бяха прави. Шотландците наистина бяха диваци. Той извика:

— Ако нещо ти липсва, това са добрите обноски! Трябва добре да те натупват, момиче! Ела веднага тук, за да ти кажа защо искам да те натупам!

За негова изненада Бранди се обърна и веднага се заизкачва по пътеката към него. Гневът му не намаля от това. Когато стигна до върха на скалата, Бранди се насочи право към него, бръкна в джоба си и захвърли нещо към него.

Ян се наведе и видя в тревата да блестят две гвинеи. Това бяха монетите, които беше дал на Фиона след злополучния инцидент.

— Наистина ли мислите, че аз имам нужда от добри обноски, ваша светлост? Ха! — Девойката отново се насочи към пътеката.

— По дяволите, Бранди! Не е честно! Не беше моя вината, а твоя! — Ян млъкна. Тя отдавна беше изчезнала, а и това, което говореше, беше смешно. Добре го беше подредила. Беше го повалила така, както Джаксън понякога го тръшваше на боксовия ринг.