Катрин Каултър - Херцогът

Гостът беше трогнат от съдържанието на песента и от чувството, с което беше изпълнена. Той не беше успял да разбере добре текста поради шотландския акцент. Чу лейди Адела да подсмърква, което явно беше нейното одобрение.

Тя се извъртя на табуретката.

— Много красива балада, Бранди! Кой я е написал?

— Робърт Бърнс. Почина преди четири години близо до нас, в Дъмфри.

— Може да добавиш, скъпа, че прехваленият от теб Робърт беше пияница и женкар. Напълни земята с копелета. — В гласа на Пърси звучеше обичайната подигравка. От нея на Ян му идваше да забие юмрук в лицето му.

— Бих искала нашият скъп Робърт да се беше родил четиридесет години по-рано. Не бих избрала друг мъж, освен него. За последен път те моля, Пърси, да внимаваш какво говориш!

Лицето на младия мъж почервеня от гняв. Старицата явно обиждаше мъжкото му достойнство

Бранди стана.

— Ще ми разрешиш ли, бабо, да се оттегля?

Очевидно загубила интерес към всичко, лейди Адела само махна с ръка. Девойката сведе поглед и бързо напусна стаята. Как можеше баба й да бъде толкова вулгарна, и то в присъствието на херцога?

Ян също стана.

— Страхувам се, че е време и аз да си лягам. Моля да ме извините. Пожелавам ви спокойна нощ.

— Ако нещо не е наред, ваша светлост, размърдайте Мораг. Тя е една мързелива повлекана.

Херцогът кимна и напусна стаята. Дочу мърморенето на Клод след себе си.

Отвън го чакаше Краби, за да го придружи до спалнята му. Тя беше в края на западния коридор и добре изолирана.

Слугата отвори двойната врата със замах и се поклони. Мебелировката беше тежка и претрупана, като в трапезарията. Стаята беше мрачна. Поиска му се да има още свещи, за да я направи по-приветлива.

Краби безизразно гледаше скромния огън, който гореше в мангала.

— Мораг е донесла торф, ваша светлост. Аз ще подредя багажа ви.

Когато старият човек излезе, Ян се наведе над оскъдния огън. Някои от торфените парчета бяха направо подгизнали, сякаш събирани сред бурята отвън. Нищо чудно, че резултатът беше гъст пушек.

Ян бързо се съблече и се пъхна сред хладните чаршафи. Завивките миришеха на плесен. Заслушан в дъжда, който тропаше по парапета, и във вълните, разбиващи се зад замъка, младият мъж заспа непробудно.

— Разкажи ми за новия граф, Бранди — помоли Фиона. От лъжицата й капеше овесена каша.

— Внимавай, малката ми, ще си изцапаш роклята и Марта ще се сърди.

Фиона внимателно избърса брадичката си. Погледът на сините й очи не се откъсваше от сестра й.

— Добре го направи — каза Бранди, като се стараеше да не се изсмее. — За него не знам повече от тебе. На първо място той е херцог, после — англичанин. Най-важното е, че е граф Пендърлей.

— Да — съгласи се малката и кимна с глава. — Може би за това мирише толкова хубаво и дрехите му са чисти. Дядо Енгъс ме прегръщаше понякога. По дрехите му винаги имаше лекета. А дъхът му беше ужасен, Бранди!

— Права си — потвърди сестра й. — Трябва да помниш, че се обръщаме към него с „ваша светлост“!

— Да не би името му да е момичешко?

Бранди се засмя.

— Не. Просто така е прието да се обръщат към херцог. В Шотландия правим същото.

— Може би ще ми позволи да погаля хубавите му коне?

Бранди много се съмняваше в това, но не престана да се усмихва.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да правиш глупости, кукличке! Вероятно херцогът не е свикнал да контактува с деца. Между другото, сигурно няма да остане дълго тук. Ние няма с какво да го заинтересуваме.

— Но защо е дошъл, след като иска да ни напусне?

— Не знам, Фиона. Хайде, приключвай със закуската! Става вече късно.

Всъщност никак не беше късно, но тя искаше да избегне срещата с омразния Пърси. Гледаше през прозореца калния двор и слушаше как Фиона стърже по дъното на купата си. Бурята беше отминала и пролетният ден обещаваше да бъде чудесен. Лекият ветрец нежно полюшваше сините камбанки.

— Каква приятна изненада!

Бранди трепна. Очакваше да види неприятното лице на Пърси.

— О, това сте вие, ваша светлост? — В гласа й така ясно пролича облекчението, че херцогът вдигна вежди.

— Ти си мъжът с големите коне, нали? — попита Фиона и се смъкна от стола си. Погледна нагоре към огромния човек. — Наистина си „ваша светлост“, а не просто господар като дядо Енгъс!

Ян изгледа слабичкото момиченце, което стоеше пред него с ръце на кръста. Косата му беше гъста и ярка като пурпурно кадифе. Очите му бяха сини като лятно небе.